Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 50

— Добро утро и на теб, полицай Мастърс.

— Хммм. Имаш ли кафе?

— На „Кларк“ и „Белмонт“ има един „Дънкин Донътс“. Отбий се там и вземи две кафета. Моето да бъде по бостънски.

Детективът затвори, преди да добавя, че по „бостънски“ означава със сметана и захар. Може пък и да знаеше.

Разтърках лицето си пред огледалото в банята, въздъхнах и реших да забравя отминалата нощ. Даян ме попита защо не си свалям ризата, а аз отговорих, че съм свенлив. Тя реши, че това е страхотно, но в момента истината ме гледаше от огледалото. Две морави подутини с дупчици в средата показваха как един убиец беше използвал тялото ми за игленик.

Мастърс се облегна на звънеца малко след като бях взел душ и се бях облякъл. Не беше особено ведър, но носеше кафетата и една книжна кесия, в която най-вероятно се гушеха няколко понички. Настанихме се на кухненската маса и си разделихме половин дузина понички с мед. Отпихме по глътка кафе и се заловихме за работа.

— Ще те питам нещо, Кели. Нарочно ли се правиш на идиот, или това ти е заложено по рождение?

Отпих глътка кафе и се насладих на мига. Много е важно да се наслаждаваш на добрите мигове. Давах си сметка, че този ще отлети в момента, в който отворя уста. И ще се превърне в нещо друго, вероятно по-лошо.

— Какъв точно ти е проблемът, сър?

— Знаеш какъв. Какво, по дяволите, си търсил в склада за веществени доказателства?

— Бях по работа. Свързана с едно разследване.

— Това ли е всичко, което ще ми кажеш?

Натопих една поничка в кафето, но я оставих там прекалено дълго и изгубих половината.

— Мамка му — изръмжах. — Много мразя да ми се случва подобно нещо.

— Пресвети боже! — възкликна Мастърс и стана да си върви.

— Искаш ли една малка доза в кафето? — спрях го аз.

— А ти искаш ли да престанеш да го усукваш?

Кимнах. Полицаят пресуши чашата си и ми я подаде.

— Спести кафето и ми налей дозата — заповяда той.

Измъкнах една бутилка и му налях два пръста.

— Отидох в склада да поговоря с Гоушън. Исках да науча повече подробности за изнасилването на Илейн Ремингтън.

— И научи ли?

— Не — отвърнах аз. Беше лъжа, но понякога става и така.

— Окръжната прокуратура вече не те подозира в убийството на Гибънс — обяви Мастърс.

— Знам. За тая работа са нужни и доказателства.

— Но някои неща трябва да се проверяват, Кели. Знаеш как стават тези работи.

В съзнанието ми изплува физиономията на Джералд О’Лиъри и аз кимнах.

— Нали не се сърдиш? — попита Мастърс.

Свих рамене.

— Хубаво. Да поговорим за Мълбъри.

Вдигнах вежди и скрих лицето си зад една поничка.

— Знам, че си разговарял с хазяйката, Кели. Дори имам подозрението, че си открил и трупа й. За това искам да поговорим.

— Мълбъри е мъртва, така ли?

Мастърс се размърда на стола, напълни гърдите си с въздух и бавно го изпусна. И двамата знаехме, че хвърля въдици.

— Да, мъртва е. А убиецът й си е направил труда да обърне къщата наопаки. Ние сме склонни да приемем версията за грабеж. Сега е момента да предложиш твоята версия, ако имаш такава.

Гостът ми се облегна назад, отпи глътка „Джеймисън“ и зачака. Аз си отпуснах една минута, от която нямах нужда. После заговорих: