Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 17

Нямах сестри, вероятно защото не ми трябваха. Но в замяна имах Никол. Срещнах я, когато бях на девет. Тя беше на седем. Случи се през един горещ следобед в края на август. Допусна грешката да мине по улицата, на която ритах топка с другите момчетии. Имаше един Макси, който беше по-голям от останалите — едър и закръглен хлапак от полски произход, много печен. На шестнайсетия си рожден ден си пръсна сърцето със свръхдоза спийдбол. Не плаках за него. Не си спомням и някой друг да го е правил.

Та този Макси сграбчи Никол изотзад, скъса блузата й и я повали на земята. Ей тъй, за кеф. Тя се надигна, а той я удари по лицето. Още помня глухия звук, с който главата й се тресна в паважа. Никол не се разплака, нито побягна. Просто се надигна още веднъж, опитвайки се да се отдалечи. Макси се наведе над нея и изкрещя. Не за пръв път чувах думичката негро, нямаше да е и за последен. Но тази я запомних. Макси замахна още веднъж, този път със свит юмрук. Никол рухна като подкосена и вече не направи опит да се изправи.

Събраха се зяпачи. Всички, без изключение, с бял цвят на кожата. Някой изцвили, кръгът започна да се стеснява. Бяха възбудени, с хищен блясък в очите.

Не си спомням какво съм мислил, нито дори защо съм се раздвижил. Просто се озовах в средата на кръга и подадох ръка на чернокожото момиче. На скулата й имаше морав оток, от носа й течеше кръв. Но тя не я забелязваше. В погледа, който ми отправи, имаше любопитство. Сякаш искаше да седнем и да си поговорим за проблемите, които все още не разбирах. В детските й очи се четеше особена мъдрост, която се стовари върху ми със силата на бомба.

Това е всичко, което си спомням. Аз и Никол в центъра на кръга. Заобиколени от омраза, която не усещахме. Всичко отлетя в мига, в който Макси реши да се намеси. Той ме халоса изотзад и ми каза да вървя по дяволите. Сигурно съм му развалил кефа. На всичкото отгоре бях с две години по-малък от него и значително по-дребен.

Двайсет и шест години по-късно вече съм убеден, че умея да се бия. Междувременно го бях вършил между въжетата на ринга — не като аматьор, а за пари. За малко пари, но все пак достатъчно, за да се справя с всичко, което ме чакаше на улицата. Но на девет години все още не знаех какъв талант се крие в юмруците ми. Докато не ги стоварих върху Макси. Посиних едното му око, счупих му зъб и превърнах лицето му в поничка. После сключих пръсти около гърлото му и усетих пулсиращата мекота на трахеята. В същия момент Макси престана да се бие и започна да се тревожи. Видях го в бялото на изцъклените му очи. Усетих силата на гнева. Още малко натиск, и всичко щеше да свърши. За Макси, а вероятно и за мен. Беше толкова лесно. Толкова просто, толкова справедливо.

Секунди преди да смажа трахеята на Макси, на улицата се появи Филип и хукна към нас. Ритникът му ме улучи в главата и ме просна на паважа. Претърколих се и станах. На лицето ми грееше усмивка. За пръв път почувствах мрака, който затъмни погледа ми и изтри всякакви емоции от съзнанието ми. Не за последен път, а за пръв. Бях на девет години и това ми хареса. След време щях да го обикна. Но тогава то ме плашеше.