Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 121

Запитах се как може да се глътне един куршум в реалния живот. Не успях да се сетя за нещо по-гадно. После си представих живота в трудни условия. За бивш прокурор, попаднал в затвора.

— Според мен няма да изкара дълго в затвора.

Родригес вдигна рамене.

— Със сигурност ще стане обект на групово изнасилване още първата нощ. После нещата ще зависят от това, което може да прави за тях отвътре. И дали ще може да си плаща. Ако трябва да се обзаложа, бих казал, че няма шансове.

Главата на Даян надникна през процепа на вратата. Погледът й беше напрегнат.

— Ще ни оставиш ли за малко сами, Винс? — попитах аз.

— Разбира се — кимна той. — И бездруго трябва да вървя. — Обърна се към Даян и добави: — Не успях да ти кажа, че Бенет Дейвис ще се предаде в полицията. В рамките на един час.

— Веднага ще изпратим екип — отвърна тя.

— Няма да стане — поклати глава Родригес. — Дейвис ще бъде сам. Аз вече му обещах, че няма да има репортери. Предлагам ти следното: след като го арестуваме, ще го попитам иска ли да разговаря с теб. Може би пак ще извадиш късмет.

— Благодаря — каза Даян.

Детективът излезе.

— Ти имаш голям късмет — обадих се аз. — Всъщност много повече от голям късмет.

Даян пристъпи към мен, уви ръце около шията ми и облегна глава на гърдите ми.

— Вярно е — въздъхна тя. — Просто ставам алчна. Искам всичко.

— Знам.

— А ти как си, скъпи? Снощи ми се видя малко странен.

Извадих годишниците от спортния сак, който носех със себе си. Сложих ги на бюрото до мен и рекох:

— Сам Бекър ти праща много здраве.

Тя погледна годишниците, после погледна мен. Видях пулса в трапчинката на шията й.

— Значи вече знаеш.

— Разкажи ми.

— Сам вече го е направил.

— Той ми разказа онова, което знае. Но има и още нещо, нали?

Тя отиде да затвори вратата, после седна зад бюрото, събра длани под брадичката си и сведе поглед към годишниците. Известно време остана така, после разгърна годишника на сестра си на страницата с нейната снимка. Погледа я известно време, а после разгърна и своя. Плъзна пръст по снимките. Направи го по начина, по който го направих и аз ден по-рано. Без да получа отговорите, които исках.

— „Опознай себе си“. Звучи просто, нали?

— Не съвсем — отвърнах.

— Даже никак. Мисля, че те обичам, Кели.

— О, моля те.

— Снощи почти ти го казах. Бях на път да ти разкажа всичко.

Гласът й потрепна. И това, кой знае защо, ме изплаши до смърт.

— Почти — повторих аз. — Мисля, че отношенията ти с околните изобилстват с „почти“. Един живот, изпълнен с „почти“. Но в крайна сметка оставаш ти. Нищо друго.

Усмивката й беше самотна. От онези, които не молят за нищо и които не излъчват разкаяние.

— Обичам сестрите си, Кели. Обичам ги и двете.

Замислих се за Даян и за двете й сестри. За баща им, изчакал всяка от тях да навърши дванайсет. Част от мен плачеше за Даян. И може би мъничко за мен самия. Бях длъжен да игнорирам тази част.

— Как започна всичко? — попитах.