Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 12
Майкл Херви
— Кели?
Завъртях се и фокусирах поглед върху полицая. Очите му пак си бяха зачервени и хлътнали. Без да демонстрират особен интерес.
— Може и да не харесвам особено Джо Рингълс — рече той. — Но той е ченге, а ти не си. Поне от известно време насам.
Кимнах и се опитах да стана.
— Сигурно си прав. А сега ми кажи защо съм тук.
Мастърс погледна към Бъбълс, който сви рамене. Явно съжаляваше, че купонът приключи прекалено бързо.
— Знаеш защо.
— Тъй ли?
Детективът въздъхна и хвана слушалката на белия телефон, окачен на бялата стена. Един униформен внесе папка, на която с големи черни букви беше написано „Отдел Убийства“. Сякаш се гордееха с наименованието. Униформеният и Бъбълс се оттеглиха. Изплюх малко кръв и подхвърлих на дебелия, че ще се видим по-късно.
Мастърс зае единият от трите стола в стаята. Аз се настаних на другия. Папката легна между нас, а Мастърс ми прочете правата.
— Искаш ли адвокат? — попита той, след като свърши.
— Да познаваш някой добър?
Той разтвори папката и измъкна някакъв лист. Снимка на Джон Гибънс, три на четири. Лежеше на бетонна алея с отворена уста и дупка в корема. Появи се още един лист. Увеличена снимка на пръстов отпечатък.
— Свален е от гилзата, открита на местопрестъплението — поясни Мастърс, после измъкна поредния лист. — А този го открихме в архивите. Частично съвпадение.
— Не думай — вдигнах глава аз.
— Компютърът изплю името ти заедно с няколко други. Частен детектив, бивш полицай.
Останах втренчен в извивките и заврънкулките малко по-дълго от необходимото. После вдигнах глава към Мастърс, който скрито ме наблюдаваше.
— Частично съвпадение значи — промърморих. — По колко пункта?
— По четири.
— По мое време бяха необходими минимум девет, за да привлечеш вниманието на прокуратурата. Променено ли е това правило, господин полицай?
— В джоба му открихме твоята визитка. Има частично съвпадение при гилзата. Обясни ми го. И най-вече откъде знаеш толкова много.
— Явно си говорил с определени хора.
— Разследването е в центъра на вниманието ми. Никой не знае за него, освен аз, Рингълс и хората от лабораторията.
— А Даян Линдзи? — засякох го аз. — Червенокоса, показват я по телевизията.
Кожата около очите на Мастърс се сбръчка в усмивка, която така и не стигна до устните му. Който и да беше информаторът на Даян, той не се казваше Мастърс.
— Има и една друга жена, Илейн Ремингтън — добавих аз. — Руса коса, пурпурен белег от гърлото до пъпа.
Мастърс потрепна. Виждах как съобразява. Доста бързо.
— Дошла е директно при теб?
Кимнах.
— И беше в дома ти, когато се появихме?
— Да, в коридора.
— Бъди така любезен да обясниш малко повече.
Свих рамене.
— Преди години е станала жертва на въоръжено нападение — рекох. — Гибънс й е помагал да открие нападателя.
— Докъде е стигнал?
— Защо не го попиташ?
За миг си помислих, че Мастърс ще извика Бъбълс за втори рунд. Но той не го направи.
— Но отпечатъкът е налице.
— Вярно е.
— Предостатъчно е, за да ти повдигнем обвинение.