Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 11

— Хей, внимавай — рекох.

Рингълс се надигна от калта с изваден пищов. Изглеждаше толкова глупаво, че като нищо можеше да го използва. За късмет Мастърс реши да се намеси.

— Прибери го, Джо — рече той.

Рингълс се втренчи в мен. Аз не помръднах, опитвайки се да успокоя чука в гърдите си. Той бавно отлепи пръст от спусъка и извади белезниците. Аз се обърнах към по-възрастното ченге.

— Арестуван ли съм?

Мастърс погледна в пространството, някъде между Рингълс и мен. После поклати глава и белезниците изчезнаха.

— Ще дойда сам — рекох. — Стига твоите момчета да нямат нищо против.

Мастърс вече крачеше към колата си.

— Кметството — подхвърли през рамо той. — Имаш един час.

Влязох вкъщи. Рингълс остана да почиства задната част на панталоните си. Спрях зад вратата и се ослушах. Нищо. Обърнах се и тръгнах към всекидневната.

— Прибрах се, скъпа.

Задната врата на апартамента ми зееше отворена, а Илейн Ремингтън беше изчезнала. Беше успяла да прерови нощното ми шкафче, но без да пипа запасите ми от свръхтънки презервативи. Останах леко разочарован.

На огледалото над скрина беше изписала телефона си с червило. Като на кино. Познах цифрите, но си ги преписах. После напълних джобовете си с пари. И друг път бях ходил при чикагските ченгета. Исках да съм подготвен.

7

В сградата на кметството, на ъгъла на „Холстед“ и „Адисън“ се помещаваше най-старото действащо полицейско управление в Чикаго. И си му личеше. Преброих седем ченгета, които работеха в приемната. Никое от тях, включително жените, не тежеше по-малко от сто и двайсет килограма. Повечето от тях тракаха на пишещи машини „Силектрик“, заредени с бяло-розово-зелени формуляри за полицейски протоколи. Със съответното индиго между отделните листове. От най-отдалечения ъгъл на помещението мрачно ме гледаше самотен компютър марка „Санио“, произведен някъде през 1982 г. Беше покрит с остатъци от закуска и бирени петна, посипани със зеленикава мазилка от влажната стена.

— Да вървим.

Рингълс беше изчезнал. Мастърс го беше сменил с някакъв тип с огромни размери.

— Това е Бъбълс — промърмори той и махна някъде към колана на дебелака.

— А как се казва останалата част от него? — опитах се да остроумнича аз.

Мастърс се ухили и кимна към вътрешността на управлението. Бъбълс ме хвана за лакътя. Последвах го с готовност.

Стаята беше с бели стени. Обзавеждането се изчерпваше със завинтени в пода пластмасови столове и маса с напукан ламиниран плот. На една от стените имаше огледало.

— Кметът ще присъства ли? — попитах.

Мастърс ме тресна в бъбреците. Главата ми се блъсна в насрещната стена, в устата ми се появи метален вкус. Обърнах се точно навреме, за да поема огромния юмрук на Бъбълс, който се заби в лявото ми слепоочие. Отражението ми в огледалото бавно се свлече към пода. Краката ми поеха в различни посоки — единият наляво, другият надясно. Отпуснах глава на гърдите си и простенах тихо. Чифт крака спряха пред мен. Отскочих от пода с един десен прав. Улучих, но не беше достатъчно. Бъбълс контрира с палката си. Явно умееше да я използва. Чух как коляното ми пропуква още преди да усетя болката и се тръшнах на задник. Мастърс отново взе думата.