Читать «Тайната книга» онлайн - страница 8

Този стар еретик, архиеретикът Петър, му беше много нужен. Трябваше да изкоренят ереста в извора й. Тая многоглава хидра! Да отсекат още една от главите й. А нямаше как другояче. Трябваше да го примамят тук. И Женевиев щеше да бъде стръвта. Както мамката при лов на диви патици…

Този се оказа последният й опит за съпротива:

— Няма да му пиша! Няма…

А го съзнаваше. Беше тръгнала по надолнището. Като търкулнат камък. Нямаше къде да спре.

Абат Симон я изчака малко, после заговори тихо, почти приятелски:

— Това е последното, което ти искам, Женевиев. Дотогава ти ще бъдеш свободна. Но синът ти ще остане заложник при нас. Да не те изкуши с нещо сатаната. После ще пусна и теб, и него.

— Няма! — изхлипа нещастницата. — Няма… Очите на инквизитора станаха отново студени.

— Палачът! — викна той. — С нажежения шиш!

А гласът му, тя познаваше тъй добре тоя глас, бе прегракнал повече и наистина трепереше.

Преди мъчителят да сложи сечивата си в жаравата, тя се хвърли в краката на Симон Еретик.

— Дайте перото! Дайте пергамента!

Старецът от планината

Рашид бен Омар се наслаждаваше от блаженствата на Джанарая, легнал сред купчина възглавници, по-меки от птичи пух. По-право не лежеше, а летеше, понесен от облаците. Към пламналото му тяло се притискаха, прегръщаха го с гъвкавите си топли ръце цяла дузина хурии — райските девственици. Нямаше купищата пилаф, за които говореха дервишите; нямаше реките от мед и масло. Види се, сладостите за устата бяха отредени за по-старите праведници. За младите аллах бе запазил само хубавиците си. Понякога, сред омаята на жарките целувки, през посипаните върху очите му дълги коси, той зърваше върху бухналите облаци образа на някой от пророците, както ги изписват в църквите на неверниците. Рашид не ги познаваше, само беше убеден, че са те, че бдят над него. Но само за малко, само за миг. Образите бързо се разтопяваха в облачните струпвания, изместени, заличени от сладостните видения на ненагледните красавици. Единствен аллах не свари да види. Не можа да почувствува поне лъчезарното му присъствие. Знаеше, че бог е невидим, неосезаем, недостъпен за сетивата, че бог е навред. Може би това ослепително сияние беше самият аллах, който е светлината и истината на света. То беше чуден блясък, който преливаше на ослепителни вълни като бързо сменящи се изгреви и залези над затрупаното с многобагрени облаци небе. Едно удавено в краски небе, от което ведно с пороите светлина струяха водопади от сладостни звуци, като хор на ангели, медни тръби, някаква неземна музика. Сякаш звуците се обагряха, а светлината звучеше като божествени химни.

И лекота, и топлина, и щастие. Но й някаква смътна тревога, предусещане, че това щастие не може да бъде вечно, че ще има край.

Неусетно пухкавите облаци изсивяха, натежаха, взеха да се спускат надолу, към земята. Една след друга потънаха, изчезнаха с тях ненаситните на ласки хубавици. Божественият блясък потъмня. Замаян, уморен от сладостните видения, като през розова мъгла, Рашид бен Омар видя къде се намира.