Читать «Тайната книга» онлайн - страница 6

Женевиев опита да отвърне гордо и решително, тъй както си бе представяла някога тоя съд. Ала от гърлото й излезе само някакъв глух шепот:

— Аз съм истинска християнка. От тези, що умираха по арените.

И толкова. Забрави другото, цялата проповед, която си бе съчинила, с която бе мечтала да срази духовно мъчителите си. Останал беше само леденият ужас от предстоящите изтезания, от неминуемата смърт.

Инквизиторът не я остави да мисли много. Франсоа Льокок, който стоеше от дясната му страна, пошепна нещо. И Симон Еретик изсъска през зъби:

— Ако искаш да се отървеш от участта на тоя негодник преди теб, отговаряй направо!

А защо и неговият глас трепереше? Или само тъй й се струваше? Защо по челото му бяха избили едри капки пот?

Тон преглътна и добави:

— Къде е анцианус Филип, главатарят ви? Къде е Тайната книга?

Тя опита да изправи глава.

— Няма да кажа! Убийте ме, насечете ме на късове, изгорете ме — няма да кажа!

Дали наистина щеше да устои на изтезанията?

Тогава Симон Еретик направи знак на палача. Той излезе бързо навън и веднага се върна, понесъл на ръце един вързоп.

— Ще мълчиш ли още? — запита инквизиторът.

Палачът разгърна вързопа. И отвътре се показа синът й, тригодишният Жан, с овързани ръце и крака и запушена с кърпа уста. Женевиев се вцепени. Нима и това, нима не бяха пощадили и него? Нали го беше оставила в замъка? И замъка ли бяха превзели?

Симон Еретик се изправи.

— Женевиев дьо Монгри! Ако не отговориш на въпросите ми, ще ослепя детето ти, ще изтръгна езика му, ще отсека ръцете му.

Наистина той беше способен на това. Пътищата на Франция бяха пълни с просяци, осакатени от инквизицията.

— Няма да кажа! — прошепна тя с пресъхнали устни. — И той ще ми прости, и бог ще ми прости.

По знак на инквизитора палачът извади един зачервен шиш от жаравата и го насочи към детето, което гледаше слисано.

Нещастницата стисна зъби. Не! Нямаше право да говори! Нямаше. Братята й бяха поверили най-ценното, което имаха — анциануса си, последната си Тайна книга. Инквизицията бе открила всички други книги, бе ги изгорила. Само тая бе останала. Длъжна беше да ги запази…

Палачът наведе нажеженото желязо и го опря в детското рамо. Жан изпищя от болка.

След него изкрещя и обезумялата майка:

— Убийци! Пуснете го! Ще кажа! Всичко ще кажа! Само него оставете!

Не можа да изтърпи това. Нямаше сила. По-добре да загинеше тя, по-добре да загинеше Филип, да се затриеше и последната книга, целият свят да загинеше! Само да запазеше детето си… Само него…

Палачът прибра безучастно зловещите си сечива. Трибуналът се приготви да слуша. А Женевиев премисляше трескаво. Какво да каже, какво да признае, какво да издаде: евангелието или анциануса? Книгата или човека?

Сам Филип й бе говорил: „Хора много! Книгите са малко! Книгата е нашата сила. Най-ценното е нашата книга.“

Значи тъй, трябваше да запази нея, свещената книга, Йоановото евангелие! Да пожертвува човека!