Читать «Сюрпризът на мистър Милбъри» онлайн - страница 4

— То не е виновно — помъчих се да доказвам аз. — Убеден съм, че е не по-малко огорчено, отколкото вие. Някой си е направил шега с вас — извадил е детето и е турил кучето. Ако изобщо тук някога е имало дете.

— Какво искате да кажете?

— Ами това — викам, — че, моля да ме извините, сър, но според мене хората, които разкарват деца в кучешки кошници не са съвсем добре със здравето. Вие откъде пътувате?

— От Бенбъри — вика. — Мене в Бенбъри ме познават.

— Не се съмнявам — викам. — Вие явно сте от младите хора, дето навсякъде ги познават.

— Аз съм мистър Милбъри, бакалин от „Хай стрийт“.

— В такъв случай какво правите тука с кучето?

— Не ме изкарвайте от търпение — развика се той. — Казвам ви, че не зная. Жена ми дойде тук да се погрижи за своята болна майка и във всяко писмо пише, че се е затъжила за своя Ерик…

— Майчинското й чувство е доста развито — одобрих аз. — Това й прави чест.

— По тази причина — продължи той, — тъй като днес съм свободен, взех детето със себе си, за да й доставя удоволствие. Тъща ми не ме понася, ето защо трябваше да се настаня тук, а Мили — моята жена — да се отбие при мен. Исках да я изненадам…

— И наистина ще бъде голяма изненада — потвърдих.

— Не се шегувайте — каза той. — Сега не съм на себе си и мога да ви нанеса оскърбление!

Бе прав. Независимо от целия комизъм на положението, смехът изглеждаше неуместен.

— Ама защо — продължих да разпитвам, — сте го сложили в кучешка кошница?

— Това не е кучешка кошница — оскърби се мистър Милбъри. — Това е кошница за пикници. Не се реших да понеса детето в ръце, защото се боях, че момчетата на улицата ще ми се смеят. А малкият ни е майстор на спането и аз помислих, че ако го наглася по-удобно и по на меко, той ще проспи целия път. Взех го със себе си във вагона и нито за минута не съм го свалял от коленете си. Тук е замесена нечиста сила. Настоявам, че това е работа на дявола!

— Не говорете глупости — казах. — Сто на сто има някакво обяснение, но то трябва да бъде намерено. Уверен ли сте, че това е същата кошница, в която сте сложили детето?

Той като че се поуспокои; стана и внимателно разгледа кошницата.

— Много прилича — заяви той. — Но не мога да се закълна, че е моята!

— Вие казахте — продължих аз, — че не я изпускали от ръцете си. Помислете!

— Не — потвърди той. — Цялото време беше на коленете ми…

— Ама това е глупост — викам. — Освен ако вие самият не сте поставили там кучето вместо детето! Хайде, спомнете си всичко спокойно. Аз не съм вашата съпруга и искам да ви помогна. Може би сте метнали някой поглед встрани. Ако е така аз няма да се обидя.

Той се замисли и изведнъж лицето му светна.

— Кълна се — вика, — вие сте прав! За една секунда я оставих на перона в Бенбъри, за да си купя вестник!

— Ето — казах, — сега вие говорите като разумен човек. Но… момент, ако не се лъжа, утре е първият ден на кучешката изложба в Бирмингам?

— Струва ми се, че е така.

— Значи, сега вече сме по следата — казах. — Няма съмнение, че това куче, опаковано в кошницата, подобна на вашата, е пътувало за Бирмингам. Сега палето се оказва у вас, а вашето дете — при собственика на булдога. И е трудно да се каже кой от двама ви сега е в по-радостно настроение. Той сигурно си мисли, че вие нарочно сте му скроили този номер.