Читать «Сърцето ти принадлежи на мен» онлайн - страница 9

Погледът й се спуска по клоните и спира върху кръстовидния отблясък, хвърлен върху масата от пронизал винената й чаша слънчев лъч.

— Изобщо не им повярвах. Тереса бе все още вътре в онова тяло, превърната в негова пленница, но все така същата Тереса. Не исках да й махат хранителната тръба.

Погледът й среща неговия и той се вижда принуден да реагира.

— Но го направиха, въпреки всичко? — пита Раян.

— И я умориха от глад. Разправяха, че нищо нямало да усети. Предполагало се, че мозъчното увреждане не позволява на организма да изпитва болка.

— Но ти си убедена, че е страдала.

— Знам, че е така. През онзи последен ден, през последната нощ аз бях до нея и държах ръката й в своята. Усещах погледа й върху лицето си, макар че тя изобщо не отвори очи.

Раян не знае какво да каже.

Саманта взема чашата с вино, което кара кръстът да се превърне в стрела и тя потрепва известно време върху масата, също като стрелка на компас, напрегнала сили да открие точната посока на севера в очите на Раян.

— Много неща съм простила на майка си, но никога няма да й простя стореното на Тереса.

Саманта отпива от чашата, а Раян се обажда:

— Но аз мислех, че тя също е била тогава в колата…

— Така е.

— Останал бях с впечатлението, че е загинала по време на същата катастрофа. Ребека. Нали така се казва?

— Тя е мъртва. За мене. Ребека е погребана в един апартамент на Лас Вегас. Ходи, приказва и диша, но за мен е мъртва.

Бащата на Саманта е напуснал семейството преди близначките да проговорят. Саманта не пази абсолютно никакъв спомен за него.

С мисълта, че Сам трябва да се хване като удавник за сламка за онази малка част от семейството, която й е останала, Раян е почти готов да я призове да прости на майка си. Но замълчава, тъй като разбира Саманта и й съчувства.

Нейните дядо и баба, както и неговите — всички отдавна покойници — са от поколението, което победи Хитлер и спечели Студената война. Силата на техния дух и високата нравственост преминават в много по-малка степен — ако изобщо преминават — у следващото поколение.

Родителите на Раян, а и тези на Саманта, принадлежат към онази част от следвоенната генерация, която отхвърля тежестта на традициите и отказва да носи отговорност. Понякога има чувството, че той е родителят, а те — децата.

Независимо от последиците от собственото им поведение и вземаните от тях решения, те не изпитват никакво чувство за вина. Всяка предоставена им възможност за изкупление биха приели като обида. Майката на Сам сигурно е същата.

Саманта отпуска чашата върху масата, но този път слънцето не й обръща внимание.

След известно колебание и след като е налял вино на двамата, Раян проговаря:

— Странно е, че нещо така прекрасно, каквото са цветовете на това дърво, може да събуди един лош спомен.

— Извинявай.

— Няма за какво.

— Какъв хубав ден. Не исках да го развалям. И ти ли си така страховито гладен?

— Мога да излапам цял вол.

Но си поръчват само филе миньон — никакви рога, никакви копита.

Когато залязващото слънце подпалва западния хоризонт, в листата на голямото дърво започват да блещукат дълги вериги миниатюрни лампички. Върху всяка маса има свещ в кехлибареножълта чаша от кристално стъкло с полирани фасетки и сега помощник-келнерите ги запалват.