Читать «Сърцето» онлайн - страница 2

Той повдигна шапка и се отдалечи, а на мен ми беше весело през цялата вечер.

Два-три дни по-късно пак се видяхме и побъбрихме малко. Казваше се Бил Ланин. Странна уелска фамилия. След няколко седмици вече не ми звучеше странно, даже бих искала да е моя. Да, натам бе тръгнало. На практика двамата абсолютно си подхождахме, само дето аз имам фигура на носорог. Имах, де. Той работеше като помощник в някакъв скапан музей. Хранеше змиите и тарантулите в природонаучния кът. Изкарваше само колкото за цигари, обаче се прехранваше криво-ляво, понеже не пушеше. Една вечер му спретнах трапеза у дома. Като ми видя книгите, направо пощуря. От тогава и той хлътна по мен. Ох, горкият! Трябваха му десет минути, за да се дотътри до стаята ми на втория етаж. Не ставаше от него Тарзан и толкоз.

Но аз… обичах го, дребосъка.

Мислех си, че не знам как стават тия работи. А пък… ама хайде да не приказвам. Разправям ти разказ, нали така? Е, не е любовна история. Може ли да допия и твоята чаша? Аз…

И тъй, исках да се омъжа за него. Сигурно ще си речеш, че такъв брак е голям майтап. Но Бог ми е свидетел, исках само да се навърта наоколо, та поне веднъж да го видя щастлив. Знаех, че ще го надживея, обаче не мислех за това. Исках да се оженим, да бъда добра, да се грижа за него и когато му чукне камбаната, да не е съвсем сам.

Сам виждаш, исках съвсем малко… само че трябваше да го поискам от него. А той не пожела — не искаше и да чуе. Седеше в креслото ми пред камината, стискаше томче на Гьоте с инкрустации от слонова кост и броеше на пръсти причините да не се съгласи. Не печелел достатъчно, за да издържа семейство. Можел да се гътне всеки момент. Никоя жена не бивало да приеме за съпруг развалина като него. Обичал ме твърде много, за да си позволи да ми увисне на шията. Трябвало да си намеря истински, жив съпруг и да се омъжа. После стана, сложи си шапката и рече:

— Сега си тръгвам. Никого не бях обичал. Радвам се, че вече не е така. Повече няма да ме видиш. И бездруго ми остава съвсем малко; по-добре да не знаеш точно кога ще се случи. Само това мога да сторя за теб.

След това пристъпи към мен и каза още нещо, обаче дяволите да ме вземат, ако ти го разправя; това са си мои спомени, а пък ти ако можеш — досещай се. Накрая си тръгна и повече не го видях.

Опитах да се завърна към предишния живот с машинописа и книгите, но не ми беше лесно. Четях упорито, мъчех се да забравя Бил Ланин и костеливото му лице. Но каквото и да четях, все ми се струваше, че е за него. Май подбирах неподходящи автори. Шопенхауер, По, Данте, Фокнър. Само тъпчех на едно място. Знаех, че ще ми стане по-добре, ако намеря какво да мразя.

Странно нещо е омразата. Не ти пожелавам някога да узнаеш колко… колко огромна може да бъде. Използваш ли я умело, тя е най-разрушителната сила във вселената. Когато го осъзнах, престанах да тъпча на място и умът ми пое право напред. Всичко се проясни. Слушай сега… чуй да ти кажа какво се случи, когато поех напред.

Открих какво да мразя. Сърцето на Бил Ланин — разхлопания, съсипан орган, който ни разделяше. Никога няма да си представиш какво безумно напрежение вложих в тази ненавист. Никой не е оцелял, за да опише плътността на омразата, когато почва да се превръща в нещо реално. Нуждаех се от чудо, за да си отмъстя на онова сърце и омразата ми даваше сила да сътворя чудото. Ненавистта ми се извисяваше до ненадминати висини. Знаех какво върша, както убиецът знае, когато усеща как ножът потъва в плътта на жертвата му. Но аз не бях убийца. Смъртта не бе моя цел. Исках омразата да проникне в сърцето му, да изпепели каквото е болно, а останалото самичко да се оправи. Вършех нещо, което никой преди мен не бе предприемал — мразех градивно. Ако не бе лудешкото ми нетърпение да осъществя идеята си, навярно щях да се сетя, че каквото и да сътвори омразата, все ще е зло — друго не й е по силите.