Читать «Сърцето» онлайн
Теодор Стърджън
Теодор Стърджън
Сърцето
Не обичам да ме ръчкат упорито с дълъг костелив показалец додето обърна внимание на притежателя му, особено ако въпросният притежател е адски досаден пияница, комуто вече на два пъти съм казал да се пръждосва и още не е проумял. Само че ставаше дума не просто за пияница, а за жена и някак не ми идеше отръки да я зашлевя.
— Моля ви, мистър — дуднеше тя.
Изтръгнах ръкава си от пръстите й. Движението си беше чист рефлекс — инстинктивно отдръпване пред гледката на мъртвешко лице.
Трябваше й още едно питие; фактът обаче изобщо не ме трогваше. Ако е въпрос, и аз се нуждаех от същото. Но разполагах с налични само колкото да осигуря собствените си потребности, а досега никой не е имал шанса да ме нарече рицар от Кръглата маса.
— Какво искаш, мътните да те вземат?
Острият тон не й се понрави. Едва не ми рече да си гледам работата, но мисълта за една чашка гратис я накара да поомекне.
— Искам да поговоря с вас, нищо повече — отвърна тя.
— За какво?
— Чух, че пишете разни работи. Имам готов разказ за вас.
Въздъхнах. Някой ден може и да се отърва от хората, които казват: а) „Откъде ги вадите тия идеи“ или б) „Имам готов разказ за вас. Моят живот дава страхотни…“
— Душице — казах аз. — И Мата Хари да беше, пак не бих те пренесъл върху хартия. Бягай да плашиш другиго с тая твоя муцуна и ме остави на мира.
Жената злобно подгъна устни, разкривайки зъбите, и очите й се присвиха; сетне лицето й се отпусна с поразителна бързина.
— Бих те намразила, ако не се боях да мразя когото и да било — каза тя.
В този миг изпитах убийствен страх от нея и това само по себе си бе достатъчно, за да ме заинтригува. Когато понечи да се обърне, аз я хванах за рамото, показах два пръста на бармана и я повлякох към една свободна маса.
— Туй, дето го изтърси накрая, заслужава едно питие.
Тя ме погледна с благодарност.
— Една чашка и сме квит. В аванс. Искаш ли да чуеш историята?
— Не — рекох аз. — Ама разказвай, щом си почнала.
И тя ми разказа.
Винаги съм си била саможива. Не бях хубава като другите жени, а право да си кажа, не ми и трябваше. Имах прилична работа — траках на машина при областния съдебен лекар — а квартирата ми стигаше колкото да побере мен и някъде към хиляда книги. Комай бях попрецъфтяла. Абе… какво да ти разправям. Такива като мен сигурно ги има цял милион, погребани из прашните канцеларии. Вършим си работата, дума не обелваме и никой не дава пет пари за нас, обаче това изобщо не ни тревожи.
Само че с мен се случи нещо. Един ден тъкмо излизах от градската управа, когато връхлетях върху някакъв мъж. Беше мършав, блед и като го блъснах, веднага се сгъна на две и взе да диша като риба на сухо. Подхванах го с две ръце. Едва ли тежеше повече от четирийсет кила. Около минута постоя вкопчен в мен, после му мина. Усмихна се и рече:
— Извинявайте, госпожице. Отдавна си знам, че със сърцето хич не ме бива, ама то, пустото, все гледа да се изпречи някъде.
Харесах го. Личеше, че съвсем е закъсал с машинката, обаче изобщо не хленчеше.
— Горе главата и всичко ще се оправи — рекох му аз.
