Читать «Сънно замайване» онлайн

Антон Павлович Чехов

Сънно замайване

В залата на окръжния съд има заседание. На подсъдимата скамейка — господин средна възраст, с изпито лице, обвинен в злоупотреба и фалшификации. Мършав, тесногръд секретар чете с тихо тенорче обвинителния акт. Той не признава ни точки, ни запетайки и монотонното му четене прилича на бръмчене на пчели, или ромолене на поточе. При такова четене е хубаво да мечтаеш, да си спомняш, да спиш... Съдиите, заседателите и публиката са се омърлушили от досада... Тишина. От време на време само се дочуват нечии отмерени стъпки от съдийския коридор или предпазливо покашля в шепата си прозяващ се заседател...

Защитникът е подпрял къдравата си глава с юмрук и тихо дреме. Под влиянието на секретарското бръмчене неговите мисли са загубили всякакъв ред и се лутат.

„Какъв дълъг нос има този съдебен пристав — мисли си той, като мига с натежалите си клепачи. — Трябваше ли природата така да обезобрази умното лице! Ако хората имаха по-дълги носове, така до пет-шест аршина, сигурно щеше да бъде тясно да се живее и би се наложило да се правят по-просторни къщи...“

Защитникът тръска глава като кон, когото е ухапала муха, и продължава да мисли:

„Какво ли става сега у дома? По това време обикновено всички са си в къщи: и жената, и тъщата, и децата... Дечицата, Колка и Зинка, сигурно сега са в моя кабинет... Колка се е качил на креслото, опрял се е с гърди в края на масата и рисува нещо върху моите книжа. Нарисувал е вече кон с остра муцуна и с точка вместо око, човек с протегната ръка, крива къщурка; а Зина стои и тя до масата, протяга шия и се мъчи да види какво е нарисувал брат й...

— Нарисувай татко! — моли тя.

Колка се залавя с мене. Той има вече човече, остава само да му дорисува черна брада — и татко е готов. После Колка почва да дири в сборника закони картинки, а Зина се разпорежда по масата. Попаднало им пред очите звънчето — звънят; виждат мастилницата — трябва да си потопят пръстите; ако чекмеджето на масата не е заключено, това значи, че трябва да се поровят в него. В края на краищата и двамата са озарени от мисълта, че са индийци и че под моята маса отлично могат да се крият от враговете. И двамата се завират под масата, викат, пищят и се боричкат там дотогава, докато от масата не падне лампата или вазичката... Ох! А в гостната сега навярно солидно се разхожда маминка с третото произведение... Произведението реве, реве... без край реве!“

— „По текущите сметки на Копелов — бръмчи секретарят, — на Ачкасов, Зимаковски и Чикина проценти не са били дадени, а сумата хиляда четиристотин двадесет и пет рубли и четиридесет и една копейки е била вписана към остатъка от хиляда осемстотин осемдесет и трета година...“

„ А може би у дома вече обядват! — плават мислите на защитника. — На масата седят тъщата, жена ми Надя, братът на жена ми, Вася, децата... Върху лицето на тъща ми, както обикновено, има тъпа загриженост и израз на достойнство. Надя, слабичка, вече поувяхваща, но все още с идеално бяла, прозрачна кожица на лицето, седи на масата с такъв израз, като че насила са я накарали да седи там; тя нищо не яде и си дава вид, че е болна. По лицето й, като у тъщата, е разлята загриженост. Ами да! На ръцете й висят деца, кухня, бельото на мъжа й, гости, молци из шубите, прием на гости, свирене на пиано! Колко много задължения и колко малко работа! Надя и майка й не вършат досущ нищо. Ако от скука полеят цветята или наругаят готвачката, после два дни охкат от умора и говорят за каторга... Братът на жена ми, Вася, тихо дъвчи и мрачно мълчи, тъй като е получил днес по латински език единица. Момчето е тихо, услужливо, признателно, но търка толкова много обуща, панталони и книги, че страшна работа... Дечицата, разбира се, капризничат. Искат оцет и пипер, оплакват се едно от друго, постоянно изтървават лъжиците. Само като си помислиш за това, главата ти се замайва! Жената и тъщата зорко съблюдават добрия тон... Пази боже да сложат лакът върху масата, да хванат ножа в цялата си ръка или да ядат с нож, или, подавайки ядене, да се мине отдясно, а не отляво. Всички яденета, дори шунката с грах, миришат на пудра с карамел. Всичко е без вкус, противно, мизерно... Няма и помен от вкусните чорби и каши, които ядях, когато бях ерген. Тъщата и жената през цялото време говорят на френски, но когато стане дума за мене, тогава тъщата почва да говори на руски, тъй като такъв безчувствен, безсърдечен, безсрамен, груб човек като мене не е достоен да се говори за него на нежния френски език...