Читать «Съветът на злото» онлайн - страница 64

Осъзнаваше, че е загазил много и разбираше, че единственото правилно нещо беше да предаде Базилиск на властите. Но кога Джейк Хънтър беше вършил нещо правилно? А и сега той беше въвлечен в цялата тази лудост. Нямаше начин сам да се откаже от цялата работа.

Той излезе изпод бюрото и седна на един въртящ се стол. Очите му натежаха и той ги затвори. Подпря глава на ръцете си и се размисли върху последните събития.

Базилиск се беше опълчил директно срещу Съвета. Беше казал, че те скоро ще изчезнат и сега Джейк си спомни уродливия Доктор Темпест да казва, че всъщност е било за добро, че Базилиск се беше отцепил. Джейк беше чувал израза „непредвидим като времето“ преди и в този случай му се струваше подходящ.

По някаква причина Съветът знаеше за Джейк и беше настроен срещу него. Честно казано, Базилиск го беше защитил. Главата му пулсираше от нарастващото главоболие, докато се напрягаше да разсъждава разумно.

Така наречените му приятели не се бяха опитали да го защитят. Напротив, и тримата бяха използвали първата възможност да го предадат. Това правеше ли Базилиск негов приятел? В неговите представи приятелите се лъжеха един друг през цялото време, но все пак си оставаха приятели. И въпреки че планът на Базилиск беше абсурден, Джейк изобщо не го сметна за толкова опасен. Базилиск не беше самоубийствен тип и очевидно имаше идеи за бъдещето — щеше да поведе новото поколение. Ако земята можеше да се разклати от някаква експлозия, то тя щеше да е унищожена още преди години.

Със сигурност беше блъф. Очите му се отвориха отново. В последните му разсъждения имаше смисъл. Първоначално Базилиск му беше казал, че пази плана в тайна заради сигурността — без съмнение имаше предвид предатели като Темпест. Базилиск не би замислил план, който да го убие, така че очевидният извод беше, че взривяването на бомбата беше блъф, а истинските му намерения бяха да атакува по някакъв начин престъпния Съвет на злото.

Джейк усети, че суперсилите му намаляваха. Вече разпознаваше симптомите, които го караха да се чувства слаб и уморен. Изпита силното желание да свали още и се чудеше дали това всъщност не е пристрастяване.

Вратата се отвори с леко свистене и техниците влязоха с храна и стиропорени чаши с кафе. Явно някъде дълбоко в комплекса имаше столова. Стомахът на Джейк изкъркори при великолепната идея за храна. Той отстъпи стола си на един от техниците — мъж над петдесет, който му напомняше на собствения му дядо. Мъжът кимна любезно и на Джейк му се стори — с лек респект.

Това беше едно от нещата, които се харесваха на Джейк: тук го уважаваха, вместо да му викат и да му нареждат. Базилиск се появи отново от кабинета си.

— Хънтър! Сега ли пристигна?

— Да — излъга Джейк.

— А бомбата?

— Можеше да ме предупредиш, че е атомна бойна глава — отвърна Джейк. Искаше да прозвучи сърдито, но беше много уморен.

— Щеше да се притесняваш допълнително. Къде е?

— В хангара.

— Имаше ли някакви проблеми?

Джейк се изсмя иронично.

— Искаш да кажеш освен факта, че тримата ми приятели се обърнаха срещу мен и поредната среща с изрода, сменящ формата си?