Читать «Страхът на мъдреца част 2» онлайн - страница 2

лице със силна челюст. Косата ѝ беше хубава и руса, но късо подстригана като на мъж.

Но беше грешка тя да бъде сметната за женска версия на Дедан. За разлика от неговото

перчене нейното поведение бе доста резервирано. И ако Дедан се държеше непринудено,

когато не беше ядосан, то при Хеспе имаше някаква твърдост, сякаш постоянно очаква някой

да ѝ създаде неприятности.

Мартен, нашият следотърсач, беше най-старият сред нас. Той беше облечен в кожена

броня, която беше по-мека и по-добре поддържана от тези на Дедан и Хеспе. Носеше дълъг

нож, къс нож и ловен лък.

Мартен беше работил като ловец, преди да изпадне в немилост пред баронета, за чиито

гори се беше грижил. Наемничеството не можеше да се сравнява с предишната му работа, но

все пак му осигуряваше прехраната. Уменията му с лъка го правеха ценен, въпреки че далеч

не беше толкова внушителен физически колкото Дедан или Хеспе.

Преди няколко месеца тримата бяха създали някаква форма на свободно съдружие и

оттогава предлагаха услугите си като група. Мартен ми каза, че неколкократно са работили

за маера, като последния път били на разузнаване в земите около Тиню.

Бяха ми нужни десет минути, за да осъзная, че следотърсачът трябваше да е водачът на

експедицията. Той познаваше гората повече от всички нас, взети заедно, и дори един-два

пъти бе залавял хора, за които бе обявена награда. Когато му споменах за това, той поклати

глава, усмихна се и ми каза, че да можеш да направиш нещо и да искаш да го направиш,

всъщност са две различни неща.

Последният бях аз — техният безстрашен водач. Писмото, с което Алверон ме бе

представил, ме описваше като „прозорлив млад човек с добро образование и разнообразни,

полезни качества“. Макар това да бе напълно вярно, то ме превръщаше в очите на другите в

най-голямото, противно и безполезно дворцово конте, което може да се намери.

Фактът, че бях с години по-млад от всички тях и бях облечен в дрехи, които бяха по-

подходящи за вечерно тържество, отколкото за пътуване, не ми помагаше особено. Носех

лютнята си и кесията на маера. Нямах меч, нито броня или нож. Предполагам, че се чудеха

какво да правят с мен.

* * *

Оставаше около час до залез-слънце, когато срещнахме един калайджия. Той беше

облечен в традиционна кафява роба, препасана с въже. Нямаше каруца, а водеше магаре,

толкова натоварено с денкове с разни дреболии, че приличаше на гъба. Мъжът вървеше

бавно към нас и пееше:

Ако нямате нищо за поправка и нищо не ви боли,

мъдрецът ще ви каже да похарчите малко пари.

Радвайте се на синьото небе.

И макар да се чувствате добре,

чака ви тъга, ако не спрете.

По-добре сега платете

и за дъждовен ден се пригответе.

Вместо да се сетите за калайджията,

когато мокри сте до шията.

Засмях се и изръкоплясках. Истинските пътуващи калайджии са рядка порода хора и аз

винаги се радвам, когато срещна някой от тях. Майка ми казваше, че те носят щастие, а баща

ми ги ценеше заради новините, които споделяха. А и обстоятелството, че отчаяно се нуждаех

от някои неща, направи тази среща тройно по-радостна за мен.

— Хей, калайджийо — извика Дедан и се усмихна, — имам нужда от огън и една пинта