Читать «Страхът и малката Мери» онлайн - страница 2

Двете човекоподобни маймуни пристъпят към мястото. Още не са му дали име и за тях то е мястото, където в земята растат онези корени, които са вкусни. Те пристъпят бавно, защото родът им е проходил отскоро; преди това подобните им по-рядко слизали от дърветата. Едната маймуна пристъпя по-плахо от другата. Това е така, защото онова движение на представи, което много по-късно ще бъде наречено мисъл, в нейния мозък протича по-бързо, отколкото в мозъка на другата.

Движението на представи изважда от родовата памет представата за опасност. В мозъка на другата маймуна движението на представи протича по-бавно; затова тя пристъпя по-смело и се оказва по-близо до онова, което и миналия път ги причакваше на мястото с корените. Тогава то не успя да ги издебне, защото вятърът вееше от него към тях. Сега ги издебна — скочи, пресмятайки кривата на летежа си така, че зъбите му да се изравнят с онова място на шията на по-близката маймуна, което всеки хищник знае. Така маймуната, която по-малко умееше да се страхува, загина.

Маймуната, която повече умееше да се страхува, дължеше това на по-високата си способност за мислене. Това пък дължеше на едно хромозомно изменение: след едно слънчево изригване една космическа частица беше попаднала в молекула ДНК на баба й.

Същественото бе, че повишената й способност да се страхува я спаси и тази способност щеше да се унаследи от следващите поколения, за да допринесе за запазването на рода. Страхът й беше белег за повишена способност да удвоява информацията за околния свят. А чувството за страх се предава чрез родовата памет. Това е картината, която ни рисуват (част от) хипотезите за генезиса.

Страхът е предпоставка за развитие на волята: нима са нужни волеви усилия, за да преодолееш нещо, което липсва?

Потребността да се страхуваш трябва да бъде задоволявана. Гладът за страхови усещания трябва да бъде насищан. Естествено тази потребност сега не е в праисторическия си чист вид.

Да си спомним сгушените деца, които слушат уплашени и очаровани страшната приказка. Защо има толкова жестокости и толкова ужасна тайнственост в приказките на големите разказвачи? Защо е толкова страшна историята за Хензел и Гретел? Защо в „Хиляда и една нощ“ на Шехерезада така бързо се режат глави и има толкова зли джинове? Защо Шекспировите орисници ни карат да изтръпнем, когато се появят сред мъглите на тресавището?

По същата причина, по която народното въображение е създало върколаците и вампирите. Независимо дали се наричат лугару или самовили, тяхното предназначение е да ни плашат, да задоволяват една потребност на психиката ни. Тази потребност е само човешка, животните я нямат, както нямат и потребността да се смеят. Амплитудата на човешките настроения е по-широка и в двете посоки.

Във фолклора няма излишни умотворения, страшните митически същества са задоволявали същата потребност, която по-късно започват да задоволяват по-модерните чудовища. Приказното е неделимо от страшното и тайнственото. Ужасните творения на народното въображение не са винаги отговор на нуждата да се намери някакво (естествено ненаучно) обяснение на явленията. Ненаучните обяснения за света не са непременно страшни. Страховите емоции, изглежда, са нужни, защото страхът е камшик за въображението и тренировка за него. Едно полезно упражнение за трениране на психическа устойчивост. Труд и почивка, глад н засищане, страх и ведра самоувереност — вечна диалектика на динамичното равновесие.