Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 79

Фаровете на влака пронизаха гарата като светкавица по време на буря.

— Бягай! — нареди Сирадж. — Сега!

Рошан се взря трескаво в очите на приятеля си и усети тътена на локомотива, който се усилваше с всеки изминал миг. Сирадж кимна. Събрал всичките си сили, Рошан хукна отчаяно към края на платформата, търсейки място, където би могъл да скочи на перона и да се махне от пътя на влака. Бягаше колкото му крака държат, без да поглежда назад, убеден, че само да се обърне, ще види алуминиевата предница на локомотива на педя от лицето си. Петнайсетте метра, които го деляха от края на перона, му се сториха сто и петдесет; в паниката си сякаш видя как релсите се удължават пред очите му с шеметна бързина. Когато се хвърли на земята и се претърколи върху отломките, усети как влакът профучава с грохот само на сантиметри от него. Чу оглушителните писъци на децата и почувства с кожата си изгарящата топлина на пламъците в продължение на десет ужасни секунди, през които му се струваше, че цялата гара ще рухне върху него.

После изведнъж се възцари тишина. Рошан се надигна и отвори очи. Гарата отново беше пуста и единствената следа от влака бяха две редици от пламъци, които постепенно гаснеха по релсите. Сякаш ледена ръка обхвана вътрешностите му и той се затича обратно към мястото, където бе видял Сирадж за последен път. Проклинайки малодушието си, заплака от гняв и осъзна, че е сам на гарата.

В далечината настъпващата зора му показа пътя към изхода.

* * *

Първите утринни лъчи се промъкнаха плахо през затворените кепенци на стаята в библиотеката на Индийския музей. Изтощени, Сет и Майкъл дремеха с клюмнали над масата глави. Господин Де Росио въздъхна дълбоко и дръпна стола си от писалището, като търкаше очи. Потънал в морето от документи, часове наред се опитваше да вникне в пространните съдебни протоколи; празният му стомах настояваше за внимание и очевидно трябваше да постави категоричен мораториум върху поглъщането на кафе, за да продължи да изпълнява функциите си с известно достойнство.

— Предавам се, спящи красавици — избоботи той.

Сепнати, двете момчета вдигнаха глави и видяха, че утрото ги е изпреварило.

— Какво успяхте да намерите, господине? — попита Сет, сподавяйки прозявката си.

Стомахът му къркореше, а главата му сякаш бе пълна с ябълково желе.

— Шегуваш ли се, синко? — попита библиотекарят. — Вие двамата май ме взехте на подбив.

— Не разбирам за какво говорите — рече Майкъл.

Шумната прозявка на Де Росно разкри дълбоки като пещера челюсти и извика в съзнанието на момчетата образа на хипопотам, който се въргаля в река.

— Много просто. Довтасахте тук с история за убийства и престъпления и с разни врели-некипели за някой си Джавахал.

— Но всичко това е истина! Имаме сведения от първа ръка.

Де Росио се изсмя саркастично.

— Може пък вас да са ви пратили за зелен хайвер — отбеляза той. — В цялата планина от книжа не намерих да се споменава дори веднъж тоя ваш приятел Джавахал. Няма нито думичка за него. Абсолютно нищо!

Сет почувства как празният му стомах се смъкна в петите.