Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 37

Въздъхна, чувствайки, че последните следи от съня се изпаряват като роса под утринното слънце. Може би бе прихванал за една нощ безсънието, което тормозеше Иън. Затвори очи отново и извика в съзнанието си образи от празненството, приключило преди броени часове, като се надяваше, че те ще го приспят с успокояващото си въздействие. Точно в този миг долови странен звук, който сякаш свиреше сред листака в двора.

Отметна чаршафите и отиде бавно до прозореца. Оттам дочу лекия звън на угасените фенери по клоните на дърветата и далечно ехо от — както му се стори — стотици детски гласчета, които се смееха и бъбреха в унисон. Опря чело в стъклото и видя през парата от собствения си дъх една стройна, загърната в черно наметало фигура в средата на двора. Застанал неподвижно, силуетът гледаше право към него. Сепнат, Бен се дръпна назад и пред очите му стъклото бавно се покри с мрежа от пукнатини. Тя тръгна от центъра на прозрачната плоскост и плъзна по нея като бръшлян, като паяжина, изтъкана от невидими пипала. Космите по тила на момчето настръхнаха и дъхът му се учести.

Огледа се наоколо. Всичките му приятели спяха като заклани. Далечните детски гласове се чуха отново и Бен забеляза, че лепкава мъгла се процежда през пукнатините на стъклото като синкав дим през копринен воал. Приближи се отново до прозореца и се опита да огледа двора. Фигурата все още беше там, но този път бе протегнала ръка и сочеше към него. Дългите заострени пръсти изведнъж се обвиха в пламъци. Бен остана така няколко секунди като омагьосан, неспособен да откъсне очи от това видение. Когато странният силует му обърна гръб и се отдалечи в мрака, момчето се опомни и тичешком излезе от спалнята.

Коридорът бе пуст и едва осветен от една газена лампа от старата инсталация на „Св. Патрик“, преживяла ремонта на приюта няколко години по-рано.

Бен се спусна светкавично по стълбите, прекоси трапезариите и излезе в двора през страничната кухненска врата — тъкмо навреме, за да види как фигурата изчезна в тъмната уличка покрай задната част на сградата. Тя бе забулена в гъста мъгла, която сякаш се издигаше от решетките на канализацията.

Бен забърза натам и мъглата го погълна. Той пробяга стотина метра през тунела от студена пара, докато накрая стигна до широкото открито пространство на север от „Св. Патрик“ — пустееща земя, на която се издигаха склад за старо желязо и цитадела от коптори, принадлежали някога на най-бедните обитатели на Северна Калкута. Заобикаляйки калните локви, осеяли пътя сред лабиринта от опожарени и изоставени кирпичени колиби, момчето навлезе в онази местност, където Томас Картър изрично ги бе предупреждавал да не ходят. Детските гласове долитаха някъде от недрата на това блато от нищета и мръсотия.

Бен се насочи към един тесен проход между две порутени бараки, после рязко се закова на място — бе открил каквото търсеше. Пред погледа му се простираше безкрайна пуста равнина, осеяна с останки от вехти колиби. Синкава мъгла се стелеше из нея като дъха на невидим дракон в мрака. Детската глъчка като че ли извираше от същото място, ала този път момчето не чуваше смях или песнички, а ужасените писъци на стотици обзети от паника деца. Студен вятър го запрати в стената на една от къщурките и от трептящата мъгла долетя яростният грохот на огромен стоманен локомотив, който накара земята да затрепери под краката му.