Читать «Среднощният дворец» онлайн - страница 122

Сирадж почина през 1946 г. Узнах, че прекарал последните пет години от живота си в бомбайски затвор, осъден за кражба, като до сетния си ден твърдял, че е невинен. Както предсказа Джавахал, в онази паметна нощ той бе изчерпал докрай и малкото късмет, който някога бе имал.

Рошан понастоящем е преуспяващ и влиятелен търговец, владеещ голяма част от старите улици на Черния град, където бе израснал като бездомен просяк. Той е единственият, който година след година спазва традицията да ми изпраща поздравително писмо за рождения ми ден. От неговите писма узнах, че се е оженил и че броят на внуците, които тичат из имотите му, е сравним с размера на богатството му.

Що се отнася до мен, съдбата беше щедра и ми позволи да измина това странно пътуване за никъде, наречено живот, спокойно и без лишения. Скоро след като завърших обучението си, клиниката на доктор Уолтър Хартли в Уайтчапъл ми предложи длъжност. Именно там действително усвоих специалността, за която винаги бях мечтал; с нея си изкарвам хляба до ден-днешен. Преди двайсет години, след смъртта на съпругата ми Айрис, се преместих в Борнмът. Там домът и лекарският ми кабинет се помещават в неголяма уютна къща с изглед към блатистия бряг на залива Пул Бей. Откакто Айрис ме напусна, единствената ми компания са споменът за нея и тайната, която някога споделих с другарите си от обществото „Чоубар“.

И този път оставих Бен за накрая. Дори и днес, макар че не съм го виждал повече от петдесет години, все още ми е трудно да говоря за този, който беше и винаги ще бъде най-добрият ми приятел. От Рошан научих, че Бен се заселил в някогашната къща на баща си, инженера Чандра Чатърджи, заедно с Ариами Бозе. Старата жена никога не се съвзела напълно от удара, който ѝ нанесла смъртта на Шиър. Сломена, тя изпаднала в продължителна меланхолия, която вероятно допринесла за кончината ѝ. Ариами завинаги склопила очи през октомври 1941 г., след което Бен живял и работил сам в къщата, построена от баща му. Именно там написал всичките си книги, а по някое време просто изчезнал безследно.

В едно декемврийско утро, години след като всички, включително и Рошан, бяха решили, че е мъртъв, получих малък пакет. Донесоха ми го, докато се любувах на брега от малкия кей пред дома ми. Върху опаковката с клеймо от пощенската служба на Калкута моето име бе написано с почерк, който не бих могъл да забравя, дори да живея сто години. Вътре намерих, увит в няколко слоя хартия, медальона с форма на слънце — половината от онзи накит, който Ариами Бозе бе разделила надве, когато бе решила да разлъчи Бен и Шиър в онази трагична нощ през 1916 г.

Тази сутрин, докато дописвах на разсъмване последните редове от мемоара си, първият сняг за годината бе проснал бялото си покривало пред прозореца ми и споменът за Бен се върна при мен след всички тези години като ехото на шепот. Представих си го как крачи из шумните улици на Калкута сред хиляди хора, сред хиляди истории, незнайни като неговата. И за пръв път осъзнах, че моят приятел вече е стар като мен и времето му изтича. Толкова е странно това чувство, че животът се е изплъзнал между пръстите ни…