Читать «Среднощна корона» онлайн - страница 20

Селена уви наметалото плътно около себе си и се загледа към страховитата снежна виелица, която биеше по прозорците. Надяваше се в камините в библиотеката да има напален огън, иначе щеше да вземе някоя интересна книга, да се прибере в стаята си и да се свие с Лапичка в кревата си.

Селена зави зад един ъгъл и навлезе в тъмния опасан с прозорци коридор, който водеше към библиотеката.

И замръзна.

Предвид ледената нощ не бе изненада да види някой забулен в черно наметало и качулка, смъкната така, че да скрива лицето му. Но нещо във фигурата, застанала между отворените врати на библиотеката, предизвика такъв първичен ужас в нея, че тя не посмя да продължи напред.

Онзи наклони глава и също замръзна.

Навън виелицата продължаваше да блъска по прозорците.

„Това е просто човек“ - каза си тя, когато фигурата изцяло се обърна към нея. Човек с наметало, по-черно от нощта, с качулка, толкова дълбока, че скриваше чертите му напълно.

Фигурата подуши въздуха като звяр.

Селена не посмя да помръдне.

Човекът подуши отново, след което тръгна към нея. Движеше се като сянка между сенките, като облак черен пушек, стелещ се по пода...

Усети някаква топлина в гърдите, а после блесна светлина.

Окото на Елена.

Нещото спря заедно с дъха на Селена. После изсъска и се скри обратно в сенките отвъд вратите на библиотеката. Мъничкият скъпоценен камък в центъра на амулета заблестя още по-ярко и Селена премигна от силната светлина.

Когато отвори очи, амулетът бе изстинал, а качулатата фигура бе изчезнала без следа.

Селена не влезе в библиотеката. Изобщо. Просто се прибра обратно в покоите си, като отчаяно се мъчеше да остане спокойна. Повтаряше си, че и се е привидяло, че това е някаква странна халюцинация, породена от това, че е останала будна прекалено дълго...

Но не можеше да спре ехото на омразната дума в ушите си.

Планове.

6

Човекът пред библиотеката сигурно нямаше нищо общо с краля, каза си Селена, докато вървеше - а не тичаше - към покоите си. В замъка имаше много особени хора и макар рядко да срещаше в библиотеката други посетители, бе възможно някой... да е искал да отиде там сам. Без да се представя никому. В двор, в който четенето бе излязло от мода, бе напълно възможно някой придворен да се опита да скрие любовта си към книгите от присмеха на приятелите си.

Някой злокобен и звероподобен придворен. Който кара амулета u да гори.

Селена влезе в спалнята си, точно когато лунното затъмнение започна, и изпъшка.

- Разбира се, че има затъмнение - изръмжа тя и загърби вратата на балкона, за да приближи към гоблена на стената.

Макар да не искаше да вижда Елена отново и дори се надяваше никога повече да не се случи... имаше нужда от отговори.

Може би мъртвата кралица щеше да u се присмее и да u каже, че няма нищо. Богове, надяваше се Елена да стори точно това. Защото ако не го направеше...