Читать «Спомен, печал и трън (Цялата поредица)» онлайн - страница 10

— Предай му това, което ти казах. Кажи му, че мечът е продължение на неговото сърце и ръка, така както ние сме инструменти на Сърцето и Ръката на Господа-Отец наш… И му кажи, че в името на каквато и да било цел, колкото и благородна да е тя, не бива… не бива… — Джон се поколеба и закри очи с треперещите си пръсти. — Не, няма значение. Кажи му само онова, което ти казах за меча. Кажи му го.

— Ще го сторя, кралю мой — каза Таусър. И се намръщи, въпреки че беше успял да развърже възела. — С радост ще изпълня желанието ви.

— Добре. — Престър Джон се облегна в престола си от драконова кост и притвори сините си очи. — Попей ми пак, Таус.

Таусър запя. Прашните знамена над тях сякаш леко се разлюляха, като от шепот, преминал сред тълпата зрители — древните чапли, мечките с помръкнали очи и останалите още по-странни създания.

2. История с две жаби

„Мозъкът на безделника е лехата на дявола“.

Саймън тънеше в мрачен размисъл над този израз — един от любимите на Рейчъл — и се взираше в падналите в преддверието на капелана конски доспехи. Само миг преди това подскачаше щастливо по павирания коридор покрай дългата страна на параклиса, тръгнал да почисти стаите на доктор Моргенес. Размахваше метлата и си въобразяваше, че е знамето с Котвата и Дървото на еркинландската гвардия на Престър Джон, която е повел на бой. Може би трябваше да внимава накъде замахва, но пък само идиот би могъл да окачи конска броня в преддверието на капелана. Не ще и дума, трясъкът беше ужасен и Саймън очакваше мършавият злобен отец Дреосан да слезе всеки момент.

Докато бързаше да събере потъмнелите от времето тенекии — кожените ремъци на някои бяха скъсани, — Саймън се замисли върху още една от максимите на Рейчъл: „На безделника дяволът му намира работа“. Това, разбира се, беше глупост, и той се ядоса. Не безделието и празните мисли го бяха вкарали в беда. Именно това, че му налагаха да върши нещо, за кой ли път му бе скроило номер. Веднъж завинаги да го оставят на мира!

Отец Дреосан все още не се бе появил, когато Саймън най-после успя да събере доспехите в безредна купчина и да я натика надве-натри под висящите краища на една покривка за маса. За малко да преобърне златната мощехранителница върху масата, но най-накрая — без повече произшествия — разпердушинената броня вече не се виждаше и само едно по-светло петно на стената издаваше, че изобщо някога е съществувала. Саймън вдигна метлата и бръсна с нея опушената каменна стена, за да заличи краищата на светлото петно, така че да не се откроява толкова. След това бързо се спусна по витата външна стълба, която водеше от преддверието в салона, и изскочи навън.

Когато отново стигна в Градината с храстите, откъдето насила го отвлече Драконката, спря за миг, за да вдъхне тръпчивия дъх на зеленина и да изчисти вонята на сапун от ноздрите си. Погледът му привлече нещо необичайно в горните клони на Празничния дъб — вековно дърво в дъното на градината, толкова чепато и възлесто, сякаш векове беше расло под някакъв гигантски похлупак. Замижа срещу светлината на слънцето и постави ръка над очите си, за да вижда по-добре. Птиче гнездо! По това време на годината!