Читать «Спасяване на човечеството» онлайн

Айзък Азимов

Спасяване на човечеството

— Имам един приятел, който е клътц — каза ми, въздишайки печално една вечер, моят приятел Джордж.

— Краставите магарета се привличат — отвърнах аз и кимнах мъдро.

Джордж учудено ме погледна.

— Какво общо имат тук магаретата? — попита той. — Имаш забележителна способност да се изплъзваш от някоя тема. Предполагам, че това се дължи на твоя напълно неадекватен интелект. Споменавам го със съжаление, а не като порицание.

— Добре де! — казах аз. — Нека оставим нещата такива, каквито са. За Азазел ли говориш, когато споменаваш твоя приятел Клътц?

Азазел беше двусантиметровото дяволче или извънземното създание (по ваш избор), за което Джордж непрекъснато говореше, спирайки само, за да отговори на директен въпрос.

— Азазел не е тема за разговор — отвърна хладно той — и аз не разбирам как се е случило да чуеш за него.

— Ами един ден се случи да бъда на по-малко от една миля от теб — отвърнах аз.

Джордж не ми обърна никакво внимание, а каза:

— Фактически, за пръв път се сетих за неблагозвучната дума „клътц“, по време на разговор с моя приятел Менандер Блок. Боя се, че никога не си го срещал, защото е университетски човек и следователно твърде старателно подбира приятелствата си, за което, като наблюдавам теб, едва ли бих могъл да го упреквам. Думата „клътц“ се отнася, според него, за непохватен, тромав човек.

— И това съм аз — каза той. — Тя идва от идишката дума, която буквално означава парче дърво, пън, блок. А, разбира се, както виждаш, моята фамилия е Блок. — Той дълбоко въздъхна. — И все пак аз не съм клътц в точния смисъл на думата. В мен няма нищо дървено, пъново или блоково. Танцувам леко като зефир и грациозно като водно конче. Изящно е всяко мое движение и множество млади жени биха могли да го потвърдят, ако сметнех за безопасно да им позволя да го сторят. Аз съм по-скоро клътц в далечна перспектива. Без аз самият да бъда засегнат, всичко около мен става клътцово. Самата Вселена изглежда се препъва в своите собствени космически стъпала. Предполагам, ако искаш да смесваш езици и комбинираш гръцки с идиш, че аз съм един „телеклътц“.

— Колко дълго продължава това, Менандер? — попитах го аз.

— През целия ми живот, но разбира се едва като възрастен осъзнах това странно качество което притежавах. Докато все още бях млад, предполагах, че всичко, което ми се случваше, е нормалното състояние на нещата.

— Дискутира ли с някого този проблем?

— Разбира се, че не, Джордж, стари приятелю. Биха ме взели за луд. Можеш ли, например, да отидеш на психоаналитик и да му представиш феномена телеклътцизъм? Той би ме взел в клиниката за душевно болни още по средата на първия преглед и би написал статия за своето откритие на нов вид психоза, в резултат на което вероятно би станал милионер. Нямам намерение да попадам в лудницата само за да направя богат някой психиатър. На никого не мога да кажа това.

— Защо тогава го казваш на мен, Менандер?

— Защото, от друга страна, ми се струва, че трябва да го кажа на някого, ако искам да остана работоспособен. Тебе поне те познавам.