Читать «Снежният човек» онлайн

Ангел Каралийчев

Снежният човек

Надвечер децата направиха в училищния двор един снежен човек, сложиха му за нос червена чушка и той почна да душка като ловно куче. Наложиха на главата му едно вехто пробито бомбе и снежният човек си помисли, че бомбето е пробито, защото трябва да му се проветрява мозъкът. Направиха му дълги мустаци от вълна. Мустаците увиснаха надолу, ала щом децата мръднаха да търсят очи, снежникът дигна ръка и почна да ги засуква. Подир малко веселите деца донесоха две топчета от лимонадени шишета и ги набиха под челото на бялата мустаката глава. Снежният човек изведнаж прогледа. Озърна се наоколо и въздъхна:

— Ах, че хубав свят!

В туй време отнякъде дотърча кучето на училищния прислужник и почна да се хвърля и лае срещу него. Снежникът мълчаливо гледаше разяреното животно, а децата примираха от смях. Докато палето лаеше отстрана, той не му обръщаше никакво внимание, но щом кучешките зъби захапаха единия край на чувала, с който беше наметнат, чашата на търпението му преля. Избухна. Почна да ръкомаха. Наведе се, грабна лопатата и подгони кучето. Децата се пръснаха като птички, върху които е връхлетял котарак, разпищяха се и побягнаха. Палето се мушна в сандъка, където неговият стопанин хвърляше смет, и там притихна. Снежникът се върна пак на мястото си и се изправи неподвижен. Настана вечер. Мрак забули белия училищен двор. Трепнаха светлини. Задуха студен вятър. Засвириха зловещо вейките на дърветата.

Снежният човек стоя, стоя, па си рече:

— А бе аз защо ли мръзна тука! Я да се поразтъпча, че да се сгрея.

И тръгна към вратата. Намери я заключена. Прескочи през оградата. Затече се по улицата и вятърът грабна чувала от гърба му. По зимната улица нямаше жива душа. Наоколо светеха прозорците на къщите. Пред една къща белият скитник видя автомобил.

— Туй пък какво ли е? — рече той и бутна вратата. отвори и влезе в автомобила. Плъзна се по празното седалище, потъна в мекото кадифе. Натисна едно копче. Над главата му светна малка червена електрическа лампичка. Ръцете му заиграха. Тук бутна, там натисна и изведнаж автомобилът запращя и полетя стремително напред.

Снежният човек се залюля уплашен и посегна да се хване някъде. Дясната му ръка стисна една мека гумена топка — като круша. Чу се силен рев. Тоя рев вледени кръвта му. Уплашен, снежникът скочи на земята и бомбето му се търкулна.

Автомобилът изчезна в мрачината.

— Брей, че бяга и пращи! — проговори нашият герой и дигна бомбето си.

Тръгна направо. Влезе през една отворена желязна врата в някаква широка и тиха градина. Мина под дърветата. Съзря едно градинско плашило с разперени ръце и окъсан балтон. Бърже смъкна балтона от гърба на плашилото, облече го и се извърна назад. Като излезе, кривна надясно и нагази в снега на един просторен площад. Накрай площада дребен прегърбен човек ринеше снега като къртица и го трупаше на купчини.

— Кой си ти? — попита снежният човек.

— Аз съм градски метач — нощна смяна. Наредиха ми да почистя нощес тоя площад, целия, гледай колко е голям! Снежникът се взря в лицето на превития метач и жалост напълни догоре студеното му сърце. Метачът нямаше горно палто, ръкавите му бяха оръфани, ръцете му — без ръкавици, а мустаците — заледени.