Читать «Смъртта на крал Артур (Роман от XIII в.)» онлайн - страница 8

Към средата на XII в. артуровският роман се появява с амбиция, отстоявана успешно в продължение на век: да утвърждава един светски идеал — донякъде като алтернатива на християнския, — за да покаже, че в царството тук на земята има място за добро, за щастие и за красота. В Смъртта на крал Артур този светски оптимизъм отстъпва място на радикален песимизъм. Последният е по-скоро идея, отколкото отзвук от реално протичащи социални процеси. Трагедията в романа се обяснява единствено с вътрешната организация на неговата фабула. Подобно на големите художествени конструкции, тя има стойност на архетип, който, без да бъде заземен в конкретна историческа ситуация, има способността да моделира определени поведения на хомогенни човешки общности.

В европейската литературна традиция Смъртта на крал Артур се свързва главно с едноименната творба на английския писател Томас Малори. Тя е достъпна и на българския читател в отличния превод на Мария Райкова. Висока оценка заслужава и всеобхватната встъпителна студия на Александър Шурбанов. Днес, когато четвърт век по-късно излиза на български и френският първообраз на темата „смъртта на крал Артур“, една, макар и най-обща съпоставка между двете творби е наложителна.

Малори пише през XV в. Първото издание на книгата му е от 1485 г. Със своите близо хиляда страници тя значително превишава по обем френската. И това е напълно обяснимо. Той цели не просто да създаде на английски своя версия на Смъртта на крал Артур, а да предложи компилативно списване на артуровската материя. За целта ползва френски, но най-вече английски източници, някои от които са преработки на френските. Така създава многоцветна картина на рицарското общество от епохата на Артур. Доколкото разказите за отделните герои са епизодични, а общата тема е царуването на Артур, творбата на Малори притежава характеристики, присъщи по-скоро на хроника — безспорно фикционална, — отколкото на роман. В това отношение тя се родее с френския Роман за Ланселот в проза от XIII в., който, макар и да откроява съдбата на Ланселот, също се отличава с голям брой протагонисти и с преплетено повествование, които го доближават, както вече отбелязах, до хрониката. Медиевистите са се питали и доколко на творбата на Малори следва да се гледа като на отделна книга. Йожен Винавър, изтъкнат медиевист и научен редактор на престижно издание на Малори, смята например, че става дума за сбор от артуровски разкази, всеки от които има своята вътрешна самостоятелност. Последната обаче не е достатъчна, за да говорим за отделни творби, както в случая с петте романа от френския цикъл Ланселот-Граал.

Във вида, в който я издава в 1485 г. Уилям Какстън, творбата на Малори е разделена на 21 книги, съдържащи общо 507 глави. Само три от последните книги — 18, 20 и 21 — описват събитията, свързани със залеза на Артуровото рицарство и довели до смъртта на крал Артур. Но тези събития не са организирани в автономна фабула какъвто е случаят с френския роман. Въпреки това сравнението между въпросните три глави от творбата на Малори с френския роман е възможно и целесъобразно. Малори въвежда редица подробности, обяснява постъпките на героите, коментира, морализаторства. Имаме всички основания да говорим по този повод за вторична рационализация на повествователната материя — явление, което често се наблюдава при средновековни автори, адаптирали по-стари творби. Една от последиците от вторичната рационализация е отслабването на трагическата атмосфера.