Читать «Смъртни врагове» онлайн - страница 225
Кристофър Уиткомб
Джеръми поклати невярващо глава.
— Сега трябва да ни извините, агент Уолър — каза президентът. — Приятно ми е да стоя тук и да си бъбрим, но трябва да възстановяваме държава. Сигурен съм, че ще ни разберете.
Епилог
— Татко! Татко! Виж ме!
Джеръми погледна срещу слънцето и присви очи, за да открие дъщеря си Мади между многото плуващи. Общественият басейн беше препълнен до край заради това, което синоптиците наричаха „най-горещото лято от двайсет години насам“.
— Гледам те, миличка! — викна в отговор Джеръми.
Неговото малко момиче беше стъпило на пръсти на края на дъската за скачане от един метър височина и искреше като светулка в своя малък блестящо жълт бански костюм.
— Гледай, скачам!
Мади плесна с ръце над главата си, провери още веднъж дали татко й я гледа и скочи във водата по начин, който някой олимпийски съдия би оценил с усмивка от ухо до ухо.
— Страшно беше, прекрасен скок! — викна Джеръми.
— Сега е мой ред, татко! — разбесня се Кристофър.
Радваше се да го види щастлив. Кошмарите бяха доста по-продължителни от зарастването на счупеното му краче.
— Липсва ли ти? — попита Каролайн. Тя стоеше до него на една пейка с Патрик в скута си — малкото момче гледаше безизразно, както често му се случваше след отвличането.
— Какво? — попита той и се обърна към нея, след като бе проследил скоковете във вода.
— Липсва ли ти екипът? Имам предвид в ООЗ?
Какво би могъл да каже? Джеръми се бе съгласил да напусне само за да не си разбие семейството.
— Ами не — излъга той. — Радвам се, че се върнах при вас.
Не разбра веднага какво го бе накарало да обърне глава. Може би някакъв слънчев отблясък върху стъкло на кола или клонче, полюшвано от вятъра. Но се вгледа по-внимателно и разбра. Беше лице, познато не само на него, но и на цяла Америка. Жената носеше слънчеви очила, голяма сламена шапка и красива лятна индийска рокля. Седеше на задната седалка на една съвсем нова кола, която проблясваше в трийсетградусовата жега като пустинен мираж.
— Виж, пеперудата, тате — каза Патрик, когато една пеперуда „монарх“ с ярки криле изпърха из сухия въздух и кацна на половин метър от протегнатата му ръка.
— Да-а, красива е — каза Джеръми, но очите му все още не се отделяха от колата. Отзад имаше още някой — мъж, известен почти колкото спътничката си.
— Мила, ще изтичам за минута до колата — каза Джеръми. Почувства тъпа болка в стомаха — същата, каквато бе усещал, когато го изпитваха по математика в училище или преди състезание по бягане на дълги разстояния. — Искаш ли да ти донеса нещо за пиене?
— Не, благодаря ти. Но може да донесеш малко вода за децата — усмихна се тя. — Толкова е горещо, че се безпокоя за тях.
— Ей сега се връщам.
Джеръми стана, пропъждайки красивата пеперуда към мястото, където се вдигаше детската врява.
Мъжът в колата първи забеляза, че Джеръми се приближава. Жената със сламената шапка спокойно бе притворила очи. Тя може и да беше вицепрезидент на Съединените щати, но именно Джордън Мичъл беше този, който управляваше света.
