Читать «Смъртни врагове» онлайн - страница 187

— Копелета — каза Рави. — Те са се надявали да разкрием това през цялото време.

— Какви са нашите ограничения за достъп в сайта? — попита Сирад и внезапно се оживи. Тя се разходи нагоре-надолу по екрана с мишката, като търсеше това, което единствено тя би разпознала.

— Няма такива — увери я „Не мога да топя“. — Щом е в АКБД или във военната система за информация, можем да го проверим, защото имаме пълен достъп.

— И до входящите, и изходящи комуникации ли? — попита Сирад.

— Да. Имаме достъп до всичко, което правят, казват или знаят.

— И до вътрешни, и до международни потоци от данни, така ли?

— Да.

— И гражданските, и военните?

— Разбира се — отвърна Рави, — имаме свободен достъп до всички комуникации и информационни потоци. Какво искаш?

— Искам достъп до секретните кодове за потвърждение — изрече задъхано тя.

И тримата мъже я зяпнаха.

— Имаш п-предвид ш-шибания футбол ли?

— Точно това имам предвид — настоя Сирад. Тя се протегна към палтото си, за да провери там ли са ключовете й. — Можете ли да ги пробиете?

— Да се обзаложим ли — попита самоуверено Рави.

После се наведе назад и скръсти ръце, внезапно разбрал за какво става дума.

Президентът се бе изкъпал и обръснал и сега обличаше традиционния си тоалет — бяла риза, червена връзка и син двуреден костюм. Както обикновено, и днес срещата бе насрочена в Залата на кабинета, въпреки тревогите на Сикрет Сървис, която се опитваше да го държи в подземния бункер.

— Добър вечер — поздрави той на влизане в претъпканата зала. Непосредствено след него вървяха Андреа Чейз и секретарят по печата. — Искам да кажа няколко думи за отсъствието си през последните двайсет и четири часа.

Никой не каза и дума. Някои го гледаха внимателно, а други се бяха втренчили в своите папки с докладни и не смееха да вдигнат глава.

— Разбирам, че е имало слухове, но сега нямам време да се занимавам с това. Както разбирате, аз отново съм в Овалния кабинет и искам да ви обърна внимание на факта, че все още не сме видели най-лошото в тази криза.

Чейз седна до масата, секретарят по печата застана до източната стена, а Венабъл, както обикновено, стоеше прав зад стола си.

— Нека да чуем последните данни от разследването по случая — продължи президентът и кимна на министъра на правосъдието. После се протегна за чаша ледена вода.

— Бих ли, хм… не трябва ли да изчакаме вицепрезидента — попита мъжът, когото вече всички приемаха като въздух под налягане.

— По предложения на службите за сигурност я изпратих в планината — каза Венабъл. Гласът му звучеше твърдо и уверено. — Бих могъл да я включа по конферентната връзка, но в момента тя все още е в хеликоптера на военноморските сили. Хайде, продължете с вашия доклад.

Министърът на правосъдието затършува из анализите, които ФБР и ДВС му бяха приготвили. Опазването на реда не беше силната му страна. Той беше юрист и учен, посветил се по-скоро на буквата на закона, отколкото на прилагането му. Смяташе ченгетата за зле образовани, облечени в сини униформи чистачи на обществената канализация. За него те бяха просто неизбежно зло.