Читать «Смъртни врагове» онлайн - страница 169

Кристофър гонеше Мади през отъпкания вече сняг пред къщата им, когато синият джип „Исузу Трупър“ бавно се зададе по Купърс Лейн.

— Хванах те, Мади! — викна той, държейки пред себе си дългата пръчка като пушка — Пуф! Пуф!

— Но не ме уцели! — викна в отговор сестра му, бягайки от въображаемите куршуми в играта на „специален отряд“. Баща им не позволяваше да си играят с оръжия, дори и да бяха само играчки, затова те използваха пръчки. — Аз те уцелих, не ти!

Кристофър хвърли въображаемата си пушка на земята и започна да хълца.

— Не е честно, Мади — оплака се той. Беше късно следобед и той беше малко кисел, защото не беше спал. — Винаги казваш, че не съм улучил.

— Защото си лош стрелец — каза Мади, насочвайки се обратно към малкото си братче. Обърна се и видя, че синият джип се приближава към тях по покритата със сняг ливада.

— Не съм пък — заспори Кристофър, все още хълцащ и разгневен.

— Добре де, улучи ме — отстъпи Мади. Тя вдигна пръчката и му я подаде. — Но сега е мой ред да те преследвам. Ще използвам укреплението.

Непознатият джип бе спрял и стъклото на страничната врата започна да се смъква.

— Ей, кой е там? — попита тя.

Кристофър не каза нищо, бе се вторачил в странното лице на шофьора.

— Това ли е домът на Уокър?

Кристофър се приближи към голямата кола, стиснал здраво въображаемата пушка в ръка. Майка му беше казала да не говори с непознати, но сега той имаше с какво да се защити и всичко му изглеждаше безопасно.

— Не Уокър, а Уолър — отвърна Кристофър. Той вдигна пръчката на равнището на очите си, както татко му беше показвал тайно, без да види мама.

— Ти пират ли си? — попита Мади. Беше виждала такива като него в книгите и по филмите. Мъжът имаше черна превръзка на едното си око и усмивка, която я караше да настръхва.

— Защо кожата ти е толкова бяла? — попита Кристофър, като продължи да се приближава, за да го види по-добре.

— Вкъщи ли е татко ви? — попита мъжът.

— Не се приближавай толкова, Кристофър — рече Мади. — Мама каза да не говорим с никого, когато татко отсъства от града. Особено с пирати.

Нито едно от децата не можеше да види 9-милиметровия пистолет в скута на мъжа, но усещаха опасността по изражението му.

— Не ми харесваш — обяви Кристофър. Може би заради превръзката върху окото на непознатия или защото кожата му беше бяла като снега, но нещо у него не беше наред. — Махай се оттук!

И Кристофър отново насочи пръчката към мъжа.

— Махай се, или ще стрелям!

Шофьорът вдигна дясната си ръка и направи жест, като че ли стреляше с пръсти.

— Ей, приятел — изръмжа той, като се опита да придобие най-зловещото пиратско изражение. — Не искам да се бия с такова пале като теб! — После посочи пак момчето с показалец, смъкна палеца си, сякаш натиска въображаемия спусък, и отново се ухили. — Но ще се върна, когато сте заспали, и тогава ще ви отвлека в моето леговище. Брррр! — Той натисна газта и потегли надолу по улицата.