Читать «Смъртни врагове» онлайн - страница 162

— Мамка ви, копелета — изруга Джеръми, имайки предвид Елис и Кейлъб и цялата шайка свещеници на Финеас.

Обади се на Каролайн, това беше първата мисъл, която му хрумна в главата. Но какво би станало, ако Елис бе пратил някой да го следи? Ако това беше само тест за вярност?

Но как би могъл да узнае, замисли се отново Джеръми, позволявайки на чувствата да спорят с професионалната логика. И двамата с Каролайн имаха нови телефони „Куантис“, който можеха да бъдат подслушвани само от Джордън Мичъл и „Бордърс Атлантик“. Между другото Мичъл също знаеше за акцията му.

Джеръми измъкна решително мобилния телефон от джоба на якето си. Сега Каролайн би трябвало да е в службата си. Всичко, което трябваше да направи, бе да се обади у дома и да остави съобщение. Нещо просто, от рода „Махай се, по дяволите, от града, докато градът не е отишъл по дяволите!“

Той погледна през огледалото за задно виждане дали някой не го следи. Не забеляза нищо особено. Промени няколко пъти лентите, като се опитваше да забележи евентуална „опашка“ — надясно към Индипендънс авеню, после отново надясно към Инфант Плаза. Никой не го последва.

Направи го! — подтикваше се Джеръми. Моралистите, може би, щяха да спорят дали е имал право да се опитва да спаси само своето семейство, а не е помислил за хората от отряда или за приятелите си. Но пък на моралистите едва ли им се бе случвало да се изправят пред вероятната гибел на съпругите и децата си.

— Ало, обадихте се на семейство Уолър — гласчето на седемгодишната Мади изчурулика в ухото на Джеръми. Макар че й липсваха няколко зъбчета, тя все пак бе успяла да запише правилно съобщението. — Сега точно си играем навън, затова оставете съобщение след сигнала.

— Здравейте деца, татко е — каза той, опитвайки се да реши какво да им каже. — Виж, мила… нещо ще стане. Ще трябва да идеш при родителите си за няколко дни. Още довечера. Още довечера, разбираш ли? Ще се обадя, когато мога, но тръгвайте веднага. Обичам ви.

Той изключи телефона.

— Що за съобщение беше това? — промърмори недоволен от себе си Джеръми. Никога не успяваше да бъде добър в нюансите.

Но тогава колата до него забави малко ход и Джеръми обърна внимание на нюанс от съвсем друго естество. Шофьорът се бе вгледал твърде дълго в телефона му. Погледът му беше твърде напрегнат.

Станал си параноик, звънна гласът на емоцията в главата на Джеръми, но постепенно професионалната логика надделя. „Това, че страдаш от параноя, съвсем не означава, че те не са зад гърба ти“ — помисли си той, направи остър завой и се насочи към „Адамс Морган“.

Сирад караше на север по Мерит Паркуей, опитвайки се да осмисли това, което Мичъл й беше казал. Въпреки че изпълнителният директор я беше направил отговорник на проекта „Куантис“, той продължаваше да не й разкрива някои от най-важните подробности. Отгоре на това, загадъчният й шеф още от самото начало знаеше за истинския й работодател — ЦРУ. „Бордърс Атлантик“, както и изненадващо голям брой от големите корпорации в САЩ от години сътрудничеха на разузнавателните агенции, предлагайки изпълнителски постове на действащи агенти. ЦРУ го наричаше неофициалното прикритие (НОП) — елитни шпиони биваха внедрявани в производствени, финансови, вносно-износни и комуникационни сектори и събираха информация, до която обикновените агенти просто не можеха да достигнат.