Читать «Слънчева приказка» онлайн

Миле Марковски

Слънчева приказка

1

Ненадейно леките коли загърмяха като на състезание.

Пощаджиите сложиха глави между дланите си и казаха:

— Не си отива… Защо слънцето все още не си отива?

После млъкнаха като ледени паметници.

Продавачките продаваха плодове, без да спират.

Децата захващаха нестихващи игри.

Лъвовете в Зоологическата градина танцуваха.

На кучетата им бе горещо и плезеха език към слънцето.

А през това време на същото това слънце се случваха необикновени неща.

2

Дверите на големия дворец бяха открехнати.

Слънцето пиеше кафе. От парата се образуваха плаващи почернели облаци.

Слънцето посегна към радиото. С бавни движения започна да танцува. Така се забавляваше няколко мига. Скучаеше. Погледна в слънчевия часовник. Вече три минути минаваха от деня, който като че ли нямаше намерение да си отива.

Слънцето въздъхна. Седна до печката, за да си стопли ръцете. И си помисли:

„Нещо сигурно се случва… Децата ми все още не се прибират. Защо се бавят? Трябва да затворя дворцовите двери. Но къде са слънчевите лъчи, моите депа?“

Слънцето взе бинокъла.

И видя:

3

Първият лъч се къпеше в морето.

Усмихваше се доволен. С блестящи водни капки пръскаше децата на брега. Влизаше в стаите на уморените. Люлееше се на прозорците. Катереше се по дърветата.

Вече мислеше да се прибере в бащиния дворец, но чу гълчава и обезумял писък на жена:

— Моето дете! Моето дете!

Хората на брега стояха като вкаменени. С безпомощен взор гледаха как момчето се бори с вълните. Майка му изнемощя — повтаряше:

— Моят син! Моето дете!

Момчето губеше сили. Потъваше. Пак се показваше.

Спасителят с бързи движения плуваше към удавника.

И колкото повече се намаляваше разстоянието между тях, толкова по-рядко момчето се показваше над водата.

Хората от брега видяха ръката му.

После нищо не можаха да видят.

Слънчевият лъч дойде до момчето.

Стопли изстиналото му тяло.

Леко го повдигна.

Момчето бавно заплува. Дойде спасителят.

Жената на брега бе вкаменена.

Слънчевият лъч кацна в косите й. Разтри бузите й. Животът се възвръщаше в сърцето й.

Момчето и спасителят се прегърнаха.

Слънчевият лъч се усмихна. Помилва лицата на хората.

Качи се на лифта. Весело махна.

Пътуваше към двореца на баща си.

4

Вторият лъч се грееше на една ливада. Зеленината го успокояваше. Във въздуха се стрелкаха насекоми. Листата на дърветата потреперваха от приятната топлина.

Слънчевият лъч сънливо закри устата си с ръка. Ухото му долови неясни стенания. Ослуша се.

Млъкна гората.

И ливадата.

Лъчът недоумяваше. Преметна се във въздуха. Не, стенанията не идваха оттам. Надникна в една дупка и бързо се озова в тъмен коридор.

Изтръпна, когато видя петима оковани с потъмнели измъчени лица. Протягаха уморени ръце. Молеха:

— Вода!

— Вода!

Пленниците бяха отчаяни, безпомощни. Жадната земя изсмукваше последните им сили. Зловещо кънтяха веригите.

Слънчевият лъч се опита да се усмихне съчувствено.

Заблестя с цялата си неземна хубост.

И хората почувстваха как в жилите им прониква живот. Надежда проблесна в очите им.

Изправиха се.

Разкъсаха оковите.

И тръгна слънчевият лъч.

Подир него вървяха петимата. Присъединяваха се към тях все нови и нови.