Читать «Слънце недосегаемо (роман-изповед)» онлайн - страница 5
Николай Теллалов
… преобразяването? прераждането? ВЪЗраждането?
Уф да те…! Посоката отново се губеше и силата се разпиляваше в пустота.
Нуждаех се от докосване, ужасяваше ме перспективата да прекарам целия си живот в плен на някаква заблуда, илюзия, че ще преследвам нереален извън душата си свят?!…
Все пак естествено е за всяко живо същество да се стреми, дори безсъзнателно, най-вече така де, инстинктивно, към максимално благоприятна за него среда. Затова и нощната пеперуда хич не е тъпа, когато лети към светлината. За нея светлината е добро, нейният живот. А дали това ще е слънцето, или електрическа крушка, или газена лампа, свещ, отворена вратичка на пещ — друг въпрос… Превъзходен пример за истинска цел и лъжливи ориентири. Как би могла пеперудата да ги различава, без да опита?! А и в някои случаи, като отворената печка, хванеш ли пътя, не можеш се отказа, защото потокът въздух не ти дава да спреш на прага, измамната светлина увлича, притегля не само съзнанието, но и самото тяло, а слабите криле не съумяват да се противопоставят на засмукващия вихър…
Накрая цвър и край.
… Не бях ли аз такава пеперуда? На всичко отгоре привлечена от пламъка, запален в собственото ѝ въображение.
Смятах, че нямам въображение. Просто забелязвах връзки между разнопосочни и несъизмерими неща. Не прилики, не подобие.
Отново разпадане в пустота. Този ключ не е от тази брава.
Струва ми се, проумявам стъписването на онзи будистки монах, който се питал дали е човек, сънувал, че е пеперуда, или пеперуда, сънуваща, че е човек… и все не бил сигурен кое е вярното. Кое е обективното, независещо от мисълта — като кварките, протоните, неутроните, звездите и галактиките?
Та за разлика от монаха, аз се бях оплел още по-отчайващо. Бях като човек, който сънува, че е пеперуда, сънуваща, че е човек… Или наопаки? По дяволите…
И все пак, не, не вярвах, защото знаех, знаенето и вярването са в различни пространства, бях убеден, че трябва, наистина има еднозначен отговор на загадката кой кого сънува и какъв е всъщност.
Трябваше да намеря начин да разпозная съня от будуването, видението от реалността. Необходим бе само алгоритъм, инструмент, нож за отрязване на лъжливото. Плевене на градината. За да се покаже винаги простата и винаги ясната истина. Истината за едно малко нещо, какъвто съм аз. Все пак за себе си съм от някакво значение, нали?
А ако приема „истината“ около себе си… може, да, защо не? Ще се покрия под уютния покрив на общоприетите представи за света и за мене си. Ще се чувствам като в атомно бомбоубежище, като мечка в зимна бърлога, като дете, скрито под одеялото от нощните си кошмари… ала комай по-скоро като някоя буболечка, която се е завила от студа със изсъхнала шумка — вятър ще повее и ето ме гол, кокошка ще ровне и ето клъвнаха ме, някакви влюбени ще се гонят под есенните дървета — щрак! с обувката… и няма ме.
