Читать «Случайни гости» онлайн - страница 4

Вратата в антрето се отваря, нахлу вятър и изведнъж по-високо и по-ясно се чу ревът на морето. Някой излезе навън, но бързо се повърна и не успя да затвори вратата. Погледнах през прозореца: това беше рибарят, подгонен от кучетата. Ханджар беше се спрял на прага и лаеше сърдито, вятърът обръщаше ушите му, изправяше дългата му козина и от това той изглеждаше още по-наежен и страшен.

От поста излезе годеницата и безстрашно тръгна навън. Исках да извикам на войниците, но видях, че кучето замлъкна н завъртя опашка. Момичето излезе, хвърли нещо и на връщане дори се реши да помилва тоя страшен звяр. Всичко това ме зачуди много: Хан-джар бе свирепо и зло куче и мъчно се привързваше към когото и да е. Калин също наблюдаваше тая сцена.

— И кучетата нищо не й думат — каза той. По-късно разказах тая случка на опълченеца Адамов. Той беше възрастен човек, имаше голяма житейска опитност и аз обичах да слушам афоризмите му. Старият моряк ми отговори след доста дълга пауза и след като изпусна много дим от лулата си.

— Ще речеш, нищо не е — каза той. — Дребна работа е, а много нещо значи. Само децата и кучетата лесно познават добрия човек и скоро се сприятеляват с него. Така си е винаги!

До вечерта ходих към устието на Кара су. Някакво особено любопитство ме влечеше към самото място, дето бяха излезли случайните ни гости. Намерих лодката извлечена далеч от брега и добре запазена, взех си някои бележки, които щяха да ми трябват за дознанието. Връщах се късно. По-черна и по-тъмна нощ не можеше да бъде. Бурята продължаваше, в бездната на мрака морето ревеше още по-страховито, полъхваше влага и хлад, с вятъра хвърчаха ситни капки и шибаха в лицето като сачми. Не можех да виждам нищо и покорно се оставях на коня. Дълго време умното животно криволеше по волята си в разни посоки, взираше се с наострени уши напред, често навеждаше глава и душеше, като че внимателно проверяваше почвата нод стъпките си. Изведнъж конят се спря. Помислих, че някоя дива свиня или чакал се е изпречил на пътя ни, но из мрака съвсем наблизо се изправи нещо голямо и черно, после ясно се обрисуваха стени и покрив на здание. Познах навеса на „Бяло море“. Оставих тук коня, обадих се отдалеч на часовоя и тръгнах към поста.

Едвам сега пред мене блеснаха осветените прозорци на поста. Ярка светлина излизаше на шипове и падаше на двора, но вън от тия светли квадрати тъмнината ставаше още по-черна, В студена и ветровита нощ нищо тъй не блазни и не привлича, както светлият прозорец на някое човешко жилище. Приближих се и погледнах вътре. Наистина интересна сцена. И аз не зная какво би било учудването на онзи, който, без да е предупреден, би погледнал тука. Пет-шест души войници, стегнати, запасани с паласките и ножовете си, с високи бели навои, тоя хайдушки накит, който е гордост на всеки граничар, и между тях — това малко момиче с черни коси и червена забрадка, още по-хубаво от ярката светлина на огъня. Наблизо в пирамида стояха пушките, над тях — раниците. При първия знак всеки грабваше пушката си и вече беше готов да посрещне каквато и да била опасност. Това е нещо обикновено на границата, и толкоз по-странно изглеждаше присъствието на момичето. Колкото до рибаря, тоя стар морски вълк по свой опит знаеше вкуса на всяка служба, в която има опасности и вечен риск. В тая среда той се чувствуваше като у дома си. Някога той бил боцман на търговски параход. Рибарят стоеше сега между войниците като сред компания от млади моряци на борда и снизходително и добродушно усмихнат, увлечено разказваше нещо. Всички бяха спрели очи на него и внимателно слушаха. Може би не внимаваше само Калин. Той стоеше прав, същински франт между всички, с най-бели навои и с най-гъсти върви, с намокрена коса, гладко причесана на път. В такива разговори моят Калин не обичаше да отстъпва първенството на когото и да е, но сега той беше срещнал опасен и силен противник.