Читать «Случайни гости» онлайн - страница 2

Морето беше страшно тоя ден. И все пак, далеч на мъглявия хоризонт се виждаше самотна гемия, безпомощна черупка, с която вълните си играеха. Платната бяха снети, мачтите силно се наклоняваха и от време на време се показваше над вълните ту предната, ту задната част на корпуса. Не беше лека участта на тия моряци и сякаш морето се готвеше да ни направи жестокия си подарък. От всички постове войниците следяха тая гемия, дебнеха я като ловци, които са поставили примка и чакат. Аз излязох по обиколка и сам вярвах, че непременно ще се случи нещо. Но минаха се няколо часа и гемията не само че не се приближаваше към брега, а дори успяваше да навлезе още навътре в морето. В такова бурно време не брегът спасява моряка, а откритото море.

Продължих обиколката си, но все не можах да се примиря с мисълта, че такава голяма буря ще мине току-тъй, без всяко събитие. Често спирах коня и отново гледах към гемията: тя си оставаше на същото място и все така отчаено, но твърдо се бореше с бурята. И дори ординаредът, който ме придружаваше, почна твърде непредпазливо да се шегува.

— Господин подпоручик — говори той и хитро се усмихва, — днес май няма да ядем маслини. Ще избяга тоя дявол!

Наблизо към „Бяло море“ срещнах патрула, който се връщаше към отсамния пост. Единият от войниците беше Пантелей. Той беше добро и весело момче, но, по една странна игра на мускулите и линиите на лицето си, изглеждаше мрачен и сърдит, говореше троснато и високо, като че се караше. Сега Пантелей стоеше пред мене още по-навъсен, уморен и замаен от вятъра.

— Има ли нещо към „Бяло море“, Пантелей?

— Благополучно, господин подпоручик… Само оная афера…

Зная слабостта му към тая дума, не го пресичам и не се усмихвам.

— Там, господин подпоручик… Там, в „Бяло море“, още отзарана заловили двама души, годеник и годеница…

Вятърът граби думите на Пантелея, аз ги чувам някъде отстрани във въздуха. Всичко това ми се струва съвсем невероятно и чудно.

— Вярно, господин подпоручик — повтаря Пантелей, — годеник и годеница.

Той идва по-близо и ми разказва цялата история. Тя била гъркиня от Тасос, а годеникът говорел добре български и както уверявал, бил българин някъде от Кавалско. Бащата на момичето не бил съгласен за годежа и те избягали с лодка, като мислели да излязат на скеля Кереметли и оттам — за Саръ Шабан. Но бурята ги изхвърлила отсам границата. Лодката извлекли, неповредена и здрава на брега.

Побързах към „Бяло море“ и когато стигнах там, заварих войниците, както всякога, построени за среща. Но аз не доизслушах до края рапорта на старшия и влязох вътре в поста. Пред мене стояха те — годеникът и годеницата. Съвсем не очаквах това, което виждах. Тя беше младо хубаво момиче, много хубаво дори. Имаше прости, тъмносини дрехи и яркочервена забрадка, която наполовина скриваше косите й, черни до синьо вече. И може би затова кръглото й лице изглеждаше по-бяло, очите черни, усмихнати и светли. Имаше нещо детско, покорно и добро в погледа на тия очи. Годеникът беше възрастен, близо четиридесетгодишен човек. Казваше се Теодоси, рибар. Професията му личеше в цялата негова фигура: висок, широкоплещест, силен и здрав, с типичните черти на расата си — орлов нос, силно издаден подбрадник и тънки мустаци. Носеше кожена куртка, кожен каскет, килнат назад, върху челото падаха къдрави, черни коси.