Читать «След двайсет години» онлайн - страница 2

Двайсет години оттогава! Боже, как далеко е това!

И сега, когато колата се спущаха по широкото шосе към селото, сърцето му по-силно и по-силно тупаше и погледът му поглъщаше с жажда и тия връхове, и това село, които такива скъпи спомени свързаха с едни от най-светливите дни на миналото му.

— Ние ще се побавим тука — каза Дебрянски, когато кочияшът спря конете пред една кръчма, па си зе пардесюто и тоягата с намерение да се запъти нанякъде.

— Ще се бавим ли много? — попита кочияшът.

— Доста.

— Тогава барем да назобим конете, обед е — каза кочияшът.

Печеше доста. Дебрянски разтвори чадъра и като помисли няколко време, тръгна към моста, мина реката, повървя оттатък нея между някакви си бедни къщици, в полите на стръмната плосковръха могила, и се закатери по нейната гладка върлина нагоре.

След малко, отдолу при кръчмата, неколцина шопи любопитно гледаха пътника на връха, там, дето още личат основите на старата крепост, как крачеше полека там или се спираше неподвижен и се открояваше в ясния небосклон. След половина час видяха го на срещния по-висок връх, който отсам спуща канарата си като една шеметна стена във вълните на Струма. На тая далека височина Дебрянски се мяркаше неясен и уединен, като един призрак. Още два часа той се лута и навести всички кътове, остали мили на душата му. Той се завърна през дълбокия речен пролом, като се промушва между огромните балвани, натръкаляни край брега.

— Инжинерин е — мълвяха селяните.

— Друго нещо ще е — казаха други.

А един каза, като да допълни предположението на тия последните:

— Изглежда позициите за топовете… Види се, сърбите пак ровят нещо си…

— Имане търси тоя син! — издума натъртено един побелял, с грозно и зверско лице старец, с исполински кривак в ръка.

Дебрянски се върна пак в селото и възви в една тясна улица; ниски колиби с буренясали дворове, заградени с повалени плетища или съвсем незаградени, се редяха от двете му страни. Няколко едри псета го налетяха, но той, като се бранеше с тоягата си, отмина и се спря пред един широк двор със стари върби край вадата, що протичаше през него. В дъното на двора, който беше съвсем пуст, няколко ниски селски постройки — жилища на хора и на добитък; до тях тулеше се през клоните на върбите просто двукатно здание, грубо измазано с глина, разпукана и окапала, с прозорци без стъкла, обвесени живописно с гангали царевица, връзки червени пиперки, сплитки чеснов лук и други необходими орнаментации на всяка селска къща у нас.

В едната стаичка на това здание, което сега изглеждаше необитаемо, Дебрянски беше имал жилището си през времето, когато живееше в селото. Това беше дворът на чича Стоя, първи чорбаджия по онова време. Колко спомени и тука се пробудиха! Той влезе в двора. Две грамадни псета лавнаха и са фърлиха на него. При тоя лаеж един момък селянин излезе.

— Какво дирите, господине? — попита той, като махна на псетата.

— Дойдох да погледна тук къщата па чичо Стоя… Преди двайсет години тъкмо съм живял в оная стаичка… Не помните ли „терджуманина“?