Читать «След двайсет години» онлайн
Иван Вазов
Иван Вазов
След двайсет години
„Защо са тъй сладки възпоминанията от младостта, даже тежките, даже скръбните възпоминания? Защо е така умилителна въздишката, която изпущаме при виждането, след многогодишно отсъствие, мястото, дето са изтекли няколко светли часове от нашата юност, дето животът ти се е усмихнал в най-драгата си прелест, каквато е способна да му придаде магията на младостта! О, възпоминания, като надеждата, и вие сте сладостни, мили, благодатно успокоителни! Но вие сте по-горни от надеждата, защото никога не излъгвате, никога не ни отравяте с измама и разочарование… Животът и бурите му, и зъбът на времето, и всепобеждаващата сила на житейското зло, и самото благополучие, не могат да отнемат нищо от прелестта ви. Нищо, нищо!“
Горе-долу такива едни мисли се въртяха из ума на Пенча Дебрянски, човек на средня възраст, когато файтонът му приближаваше към село П., в подножието на голи и диви върхове, там, дето река Струма си разсича дълбок проход през канарите.
Той пак видя с трепет стръмноурвястата плосковръха могила, с исторически остатки там от стара славна крепост, и срещните високи скали срещу нея през реката, мрачно надвиснали над пропастта; и дрипавите селски хижи и дворища, пръснати безредно надлъж по Струма и високите клонести върби край нея, които едни фърлят със зеленината си веселост в затънтеното, голо и сиромашко село, и безброй още предмети, познати и мили нему, и сърцето му се сви сладостно, болезнено в гърдите.
Рой спомени се разбудиха още по-живо в душата му.
Тъкмо преди двайсет години Дебрянски беше прекарал в това село една година, именно 1873. Него време турците правеха по стопански начин между София и Кюстендил железница. Дебрянски беше тука турски чиновник-драгоманин при чужденците инженери. Длъжността му бе оставяла много свободно време. Той го бе прекарал повече в бродене и лутане по околните ридове и пущинаци, в усамотени мечтания посред природата и унасяне в старовременното минало, за което му говореха преданията на тая историческа местност, в поетически разходки покрай тихо ръмолящата под върбите си Струма. Тихи и незабравими дни!
Под ония върби, там при извора, около който всяка вечер ехтяха лудешки смехове на палави моми, колко пъти и той късно беше дочакал с разиграно сърце най-късната мома, която идеше за последен път да си налее съдовете. Колко сладки любовни срещи в тъмната долина, при вечерните шумове на реката и зефиря! Струмка! Черноока и чернокоса, хубавица, горделива на ход, като Диана — о, тоз момински образ не е изщукнал из ума му и из душата му, той и сега го види в цялата му дръзка и дива хубост. Той си я спомняше, кога заран, боса, напета, луда, румена като триндафил, тя изкарваше телците през поляната сред селото и нейният звънлив смях, като гълчеше с другите моми, се издигаше най-високо… И той очакваше нетърпеливо да се смрачи, да настане късна вечер, когато изворът опустее, и тая свободна и жизнерадостна дивачка да дойде при него с менците си… Свръзка мимолетна, любов чиста и беззлобна, идилия ясна, която той сега не вярваше, че наистина е съществувала…
