Читать «Синовете на Спарта» онлайн - страница 8

Тисаферн сведе глава, сякаш се съгласява, макар че вътрешно кипеше от гняв. Кир се отнасяше към спартанците като към истински хора, а не като към бесни псета, каквито бяха. И без да се обръща, персийският военачалник знаеше, че някои от тях го наблюдават внимателно. Отнасяха се с недоверие към всеки, който се приближеше до господаря им, досущ като ръмжащи предупредително кучета. Е, това нямаше да продължи още дълго.

Двамата конници водеха спартанците нагоре по склона, към големите стъпала, които щяха да ги отведат още по-високо, до платото на персийския цар.

Големите стъпала бяха изсечени широки и ниски, така че царят да не слиза от коня си, когато се връща от лов. Кир и Тисаферн водеха, следвани от дрънчащите редици спартанци. Кир усещаше погледите на Безсмъртните на баща си върху себе си, докато приближаваше тясната порта на външната стена. Баща му беше изхарчил съкровищниците на цели държави за това плато, както за дооформянето му от планината, така и за целия лукс, който можеше да се намери тук. Макар да бе райската градина на империя, това място беше и крепост, с постоянна стража от две хиляди мъже.

Последното стъпало свършваше при портата, така че нямаше място за евентуалния враг да се събере и да я атакува. Кир почувства как притъмнява, когато персийските воини закриха слънцето над него, загледани надолу към групата му — към спартанците на стъпалата зад него, въоръжени с по четири оръжия на човек. Кир погледна невъзмутимо нагоре към позлатените от залязващото слънце стени.

— Аз съм Кир, син на цар Дарий, брат на принц Артаксеркс и командващ войските на Персия. В името на баща ми, отворете портата, за да го видя.

Забавиха се малко повече от очакваното и Кир започна да се ядосва. Надигащият се гняв утихна, когато чу дрънченето на вериги и вдигането на резета. Портата се отвори и се видя дългият двор. Кир преглътна, твърдо решен да не показва страх. В това отношение той и спартанците му си приличаха.

Кир и Тисаферн подкараха конете си през портата към осветения от слънцето двор. С приближаването на лятната вечер светлината беше омекнала. Кир знаеше, че най-сетне си е у дома, че би трябвало да се отпусне и да очаква с нетърпение да види баща си. Още не беше сигурен как ще реагира старецът на него, нито самият той на Великия цар. Чувстваше се неуверен пред лицето на загубата, стоварваща се устремно върху него. Никоя военна мощ не можеше да задържи баща му на този свят и един ден повече от онова, което му беше определено. Именно тази безпомощност караше Кир да трепери — а не опасният двор, в който влизаше.

Защитата на платото не се изчерпваше единствено с мъжете по външните стени — евентуалните нападатели трябваше да минат през тесни проходи. Дори по някакъв начин да успееха да стигнат до стъпалата и да проникнат през портата, двете части на крепостта бяха отделени една от друга. Вражеските сили щяха да са разделени, докато не минат през два дълги тесни двора.