Читать «Септемврийски светлини» онлайн - страница 7

— Дървена е! Това е някаква машинка!

Тримата се спогледаха безмълвно. Симон въздъхна и подкани:

— Хайде да се постараем да направим добро впечатление, а?

Децата кимнаха. Дориан сложи дървената птица обратно на земята. Симон Совел се усмихна леко и по неин знак семейството се заизкачва вкупом по витата стълба от бял мрамор, водеща до голямата бронзова порта, зад която се криеше тайният свят на Лазарус Жан.

Още не бяха успели да си послужат със странното чукче от кован бронз, изобразяващо ангелско лице, когато портите на Крейвънмур се отвориха пред тях. От вътрешността на дома струеше ярка златиста светлина. Сред това сияние се открояваше неподвижна фигура. Изведнъж тя оживя, накланяйки глава, а в същото време се чу тихо механично потракване. Светлината разкри лицето ѝ. В гостите се взираха чифт безжизнени очи — обикновени стъклени топчета, вградени в безизразна маска, на която бе застинала смразяваща усмивка.

Дориан преглътна на сухо. Ирен и майка ѝ, по природа по-впечатлителни, дори отстъпиха назад. Фигурата протегна ръка към тях, сетне отново замръзна неподвижно.

— Дано Кристиан не ви е уплашил. Той е старо и грубовато творение.

Тримата Совел се обърнаха по посока на гласа, разнесъл се от подножието на стълбата. Човек с приятно лице, навлязъл достолепно в зрялата възраст, ги наблюдаваше с донякъде дяволита усмивка. Сините му очи искряха под посребрената коса, гъста като калпак и грижливо сресана. Безупречно облечен и с бастунче от боядисан абанос в ръка, мъжът се приближи към тях и вежливо се поклони.

— Казвам се Лазарус Жан и имам чувството, че ви дължа извинение — рече той.

Гласът му бе топъл и звучеше предразполагащо — един от онези гласове, които внушават доверие и безметежно спокойствие. Големите му сини очи огледаха внимателно всеки от членовете на семейството и накрая се спряха върху лицето на Симон.

— Бях излязъл на обичайната си вечерна разходка из гората и закъснях. Мадам Совел, ако не греша…

— Приятно ми е, господин…

— Моля ви, наричайте ме Лазарус.

Симон кимна.

— Да ви представя дъщеря ми Ирен. А това е Дориан, най-младият в семейството.

Лазарус Жан любезно се здрависа с децата. Ръкостискането му бе топло и уверено, а усмивката — заразителна.

— Чудесно! Що се отнася до Кристиан, не бива да се боите от него ни най-малко. Държа го като спомен от времето, когато прохождах в моя занаят. Тромав е, знам, и не изглежда особено дружелюбен.

— Това машина ли е? — изтърси Дориан, запленен от фигурата.

Укорителният поглед на Симон закъсня. Лазарус се усмихна на момчето.

— Може и така да се каже. Технически погледнато, Кристиан е това, което наричаме робот.

— Вие ли сте го направили, господине?

— Дориан — обади се майка му с упрек.

Лазарус се усмихна отново. По всичко личеше, че любопитството на момчето съвсем не го притеснява.

— Да. И него, и много други. В това се състои — или по-точно се състоеше — моята работа. Но вечерята май вече ни чака. Дали да не обсъдим тази тема на трапезата? Тъкмо ще се опознаем по-добре.