Читать «Септемврийски светлини» онлайн

Карлос Руис Сафон

Септемврийски светлини

(книга 3 от "Мъглата")

Бележка на автора

Скъпи читателю,

„Септемврийски светлини“ беше третият ми роман, публикуван първоначално в Испания през 1996 г. Читателите, запознати с по-късните ми произведения като „Сянката на вятъра“ и „Играта на ангела“, може и да не знаят, че първите ми четири романа отначало бяха издадени с етикета „юношеска литература“. Макар че по принцип бяха предназначени за младежка аудитория, надявах се, че ще заинтригуват читатели от всички възрасти. При създаването на тези творби се опитвах да напиша такива романи, които самият аз с удоволствие бих прочел в детството си, но към които бих проявил интерес и на двайсет и три, четирийсет или осемдесет и три годишна възраст.

Години наред правата върху тези книги бяха блокирани от юридически спор, но сега те най-сетне могат да достигнат до читатели от цял свят. За щастие, след първоначалното си публикуване по-ранните ми произведения бяха приети благосклонно както от младите, така и от не особено младите читатели. Бих искал да вярвам, че разказваческото изкуство не познава възрастови ограничения, и се надявам, че читателите на зрелите ми творби ще бъдат изкушени да се потопят и в тези истории за вълшебство, загадки и приключения. А към всички нови читатели се обръщам с надеждата, че тези книги ще им доставят наслада, когато започнат собственото си приключение в света на литературата.

На добър път!

Карлос Руис Сафон

февруари 2010 г.

Скъпа Ирен,

Септемврийските светлини ме научиха да си припомням стъпките ти, отнесени от прилива. Още тогава знаех, че следите на зимата бързо ще заличат миража на последното лято, което прекарахме заедно в Синия залив. Ще се изненадаш, ако научиш колко малко са се променили нещата оттогава. Кулата на фара все така се издига сред мъглите като часовой, а шосето покрай Английския плаж е станало едва забележима пътека, която се вие сред пясъка и не води доникъде.

Развалините на Крейвънмур стърчат над горския гъсталак, обгърнати от мрак и безмълвие. Във все по-редките случаи, когато навлизам в залива с платноходката си, все още съзирам в далечината напуканите стъкла на прозорците в западното крило, проблясващи като фантастични знаци сред мъглата. Понякога ме пленява магията на спомена за онези дни, в които пресичахме залива, връщайки се в пристанището с настъпването на вечерта. Тогава сякаш виждам отново как светлините примигват в тъмата, но добре зная, че там вече няма никой. Никой.

Навярно се питаш какво е станало с Къщата на носа. Е, тя още си е там и съзерцава безбрежния океан от усамотения си пост на върха на скалата. Миналата зима една буря разруши и последните останки от малкия пристан на плажа. Един богат бижутер, дошъл от незнаен град, се изкушаваше да купи дома заради смешно ниската му цена, но западните ветрове и прибоят в скалистия бряг бързо го разколебаха. Солта е оставила отпечатъка си върху избеленото дърво. Тайната пътека, която водеше към залива, сега е същинска джунгла; покрита е с диворастящи храсти и изпопадали клони, които са я направили непроходима.