Читать «Септемврийски светлини» онлайн - страница 2

От време на време, когато работата на кея ми го позволява, яхвам велосипеда и отивам до носа, за да погледам залеза от верандата, увиснала горе на скалите. Там единствената ми компания са ято чайки, присвоили си ролята на нови наематели, които са се нанесли някъде, без да си направят труда да посетят кантората на някой нотариус. От верандата и до днес се вижда как луната, издигайки се над хоризонта, спуска сребърна гирлянда към Пещерата на прилепите.

Спомням си как веднъж ти говорих за тази пещера и ти разказах разни небивалици за някакъв зловещ пират, чийто кораб потънал на това място в една бурна нощ през 1746 г. Да си призная, излъгах те. Никога не е имало контрабандист или войнствен корсар, дръзнал да навлезе в мрачните дълбини на пещерата. За мое оправдание мога да кажа само, че това бе единствената лъжа, която някога си чула от устата ми. Впрочем ти навярно си се досетила веднага.

Тази сутрин, докато оправях мрежите, закачили се за подводните скали, видението ме споходи отново. За миг като че ли те зърнах на верандата на Къщата на носа; стоеше, загледана безмълвно в хоризонта, както обичаше да правиш. Когато роякът чайки се вдигна в небето, се уверих, че там нямаше никой. По-нататък, сякаш яхнал мъглите, се извисяваше връх Сен Мишел като плаващ остров, заседнал при отлива.

Понякога си мисля, че всички са си отишли, заселили са се далече от Синия залив, а само аз съм останал уловен в капана на времето и напусто чакам пурпурният септемврийски прилив да ми върне нещо повече от спомени. Но ти не ми обръщай внимание. Такава е природата на морето; рано или късно връща всичко, особено спомените.

Струва ми се, че съм ти пратил вече сто писма — ако броя и това — на последния твой адрес, който успях да открия в Париж. Понякога се чудя дали си получила някое от тях, дали все още се сещаш за мен и за онова ранно утро на Английския плаж. Може да е така, а може пък животът да те е увлякъл някъде далече от тези места, далече от всички спомени, свързани с войната.

Тогава животът бе много по-простичък, помниш ли? Но какво говоря? Разбира се, че не беше. Започвам да си мисля, че само аз, клетият глупак, живея със спомена за всеки от онези кратки дни през 1937 г., когато ти беше тук, до мен…

1.

Небето над Париж

Париж, 1936 г.

В нощта, когато Арман Совел умря, пурпурно сияние прекоси небосвода като комета, оставяйки след себе си диря от пламтяща пепел, която стигаше до хоризонта. Така поне се кълняха онези, които помнеха събитието. Ирен, дъщерята на Арман, не видя сиянието, но то озаряваше сънищата ѝ години наред.

Беше студено зимно утро и през стъклата на стая номер четиринайсет в болницата „Сен Жорж“, покрити с дантела от скреж, градът изглеждаше нереален като акварел в златистия предутринен зрак.

Животът на Арман Совел угасна тихо, с едва чута въздишка. Жена му Симон и дъщеря му Ирен вдигнаха очи, когато зората, прорязала нощния мрак, начерта светли ивици по пода на болничната стая. Дориан, малкият син на покойника, бе задрямал на един от столовете. Тягостно мълчание цареше в помещението. Думите бяха излишни, за да се проумее случилото се. След шест месеца страдание черният призрак на една болест с непроизносимо име бе покосил живота на Арман Совел — и толкоз.