Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 30

Остана като вцепенена, като видя сивите нишки в косата на Каролайн. Сиви косми, помисли си Бони. Блестяха леко, много по-светли от разкошната кестенява коса, с която Каролайн толкова се гордееше. Освен тях имаше и други косми наоколо, които… изобщо не блестяха. Бони бе виждала подобно смесено, между светло и тъмно, оцветяване в козината на кучетата. Смътно си спомняше, че нещо такова се срещало и при някои вълци. Но съвсем друго бе да виждаш всичко това в косата на приятелката си от гимназията. Особено когато тези косми са настръхнали като на зло куче…

Тя е полудяла. Не, не е полудяла от гняв, а е душевноболна, осъзна Бони.

Каролайн вдигна поглед нагоре, но не към Мередит, а се взря право в очите на Бони. Бони потръпна. Каролайн се беше вторачила в нея замислено, сякаш се питаше за какво става Бони — за вечеря или просто е боклук за изхвърляне. Мередит пристъпи до Бони със стиснати юмруци.

— Не ме зззяпай така — рече Каролайн рязко и се обърна. Да, този път наистина изръмжа.

— Ти наистина си искала да ни видиш, нали? — поде Мередит кротко. — Ти… ти се перчиш пред нас. Но си мисля, че това е просто твоят начин да помолиш за помощ…

— Помощ, ама дррруг път!

— Каролайн — внезапно се намеси Бони, удивена от облялата я вълна на жалост, — моля те, опитай се да мислиш. Спомняш ли си, когато ни каза, че ти трябва съпруг? — Млъкна и преглътна. Кой щеше да иска да се ожени за това чудовище, което само преди няколко седмици изглеждаше като нормална тийнейджърка?

— Тогава те разбрах — довърши Бони колебливо. — Но казано честно, няма да постигнеш нищо, ако продължаваш да повтаряш, че Мат те е нападнал! Никой… — Не можа да се насили да произнесе очевидното.

Никой няма да повярва на такава като теб.

— О, аз всичко уррредих, при това много добррре — заръмжа Каролайн, а после се закиска. — Ще останеш яко изненадана.

В съзнанието на Бони изплува образът на някогашната Каролайн. Все едно видя как в изумруденозелените й очи отново проблесна познатият дързък поглед, мярна лукавото и потайно изражение на лицето й, гордото отмятане на лъскавата й кестенява коса.

— Защо избра Мат? — попита Мередит сърдито. — Откъде знаеше, че през онази нощ е бил нападнат от малах? Шиничи заради теб ли изпрати малаха?

— Или е била Мисао? — допълни Бони, като си припомни, че с Каролайн най-много бе разговаряла женската лисица от двете китсунета, лисичите духове.

— През онази вечер бях излязла на среща с Мат. — Изведнъж гласът на Каролайн стана необичайно монотонен, като че рецитираше поезия, само че бездарно. — Нямах нищо против да го целуна — той е толкова готин. Предполагам, че тогава е получил синката на врата. Може и да съм ухапала леко горната му устна.

Бони отвори уста, но усети как Мередит отпусна ръка на рамото й, за да я възпре, и побърза да я затвори.

— Само че той направо полудя — продължи Каролайн напевно. — Нахвърли се върху мен! Одрах го с ноктите си, по цялата му ръка. Мат обаче се оказа по-силен, много по-силен от мен. А сега…

А сега ще си имаш кученца, искаше да й каже Бони, но Мередит я стисна за рамото и тя отново се въздържа. Освен това Бони внезапно бе обзета от друга тревога: бебетата можеше да приличат на хора и на обикновени близначета, както ги уверяваше Каролайн. Тогава какво щяха да правят?