Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 20

Бони пристъпи в полумрака, стелещ се пред нея.

5

Елена се премести на задната седалка на ягуара и си облече под нощницата джинсите и готината синьозелена тениска. Просто така, за всеки случай, ако някой полицай — или шофьор — спре, за да помогне на хората в автомобила, очевидно закъсали на тази пуста магистрала. След това се излегна на седалката.

Но сънят не я споходи дори и сега, макар да се бе настанила удобно, на топло.

Какво искам, какво искам точно в този момент? — запита се. Отговорът тутакси изплува.

Искам да видя Стефан. Искам ръцете му да ме обгърнат. Искам само да погледна лицето му — зелените му очи с онзи специален поглед, който той пази единствено за мен. Искам да ми прости и да ми каже, че знае, че винаги съм го обичала.

Искам още… Елена усети как топлина обля цялото й тяло… искам Стефан да ме целува. Искам целувките на Стефан… топли и сладки, утешаващи и приласкаващи…

Не можеше да спре да мисли за това, докато за втори или може би за трети път стисна клепачи и промени позата си. В очите й отново запариха напиращите сълзи. Ако можеше да заплаче, истински да заплаче за Стефан! Обаче нещо я възпираше. Трудно й бе дори една сълза да пророни.

Господи, колко бе изтощена…

Опита се да задържи клепачите си плътно затворени, докато неспирно се въртеше наляво и надясно. Опита се поне за няколко минути да не мисли за Стефан. Трябваше да поспи. Отчаяна, тя се надигна и се изви, за да се намести по-удобно върху седалката — и изведнъж всичко се промени.

Почувства се добре, дори прекалено добре. Въобще не усещаше седалката под себе си. Обърна се надясно и застина неподвижно във въздуха. Едва не блъсна главата си в покрива на автомобила.

Отново станах безтегловна, помисли си ужасено. Но не… този път беше по-различно от това, което й се случи, когато за пръв път се завърна от отвъдното. Тогава се рееше във въздуха като балон. Не можеше да обясни защо бе така, но бе уверена в преценката си.

Страхуваше се да се раздвижи. Не й беше ясна причината за тази бъркотия, но не посмя да се помръдне.

И тогава видя.

Видя себе си, с отпусната глава, със затворени очи, полегнала на задната седалка. Успя да различи всяка, дори най-дребната подробност — от гънките на елегантната синьозелена тениска до плитката, в която бе сплела златисторусата си коса, която впрочем бе започнала да се разплита, защото нямаше ластик подръка. Изглеждаше спокойно заспала.

Значи това бе краят. И хората ще разказват как в един зноен летен ден Елена Гилбърт намерила смъртта си тихо и спокойно в съня си. А причината за смъртта и никога няма да бъде разкрита…

Защото никой няма да се досети, че причината е разбитото й от мъка сърце, помисли си девойката и се реши на нещо по-мелодраматично дори от обичайното за нея — опита се да се хвърли върху собственото си тяло, закривайки лице с едната си ръка.

Но не се получи. Щом понечи да се спусне надолу, се озова извън ягуара.

Неусетно бе прелетяла през покрива на колата. Вероятно това се случва, когато си призрак, каза си тя. Но въобще не можеше да се сравнява с предишния път. Тогава видях тунела, стигнах до Светлината.