Читать «Селска космогония» онлайн - страница 2

Покрай тяхната маса мина кръчмарят.

— Донеси по още едно! — махна важно с мургавата си ръка джамбазина.

— Ти ли ще плащаш? Да знаеш, че на вересия повече не давам. — наежи се кръчмаря.

— Това виждаш ли? — мургавия разтвори пръстите си и през тях проблесна сребърна пара.

— Дадено, дадено. — хитрите малки очички претеглиха монетата — Докато се усетите и съм тука. — питиепродавеца забърза към тезгяха. На два-три пъти дългата му някога бяла престилка се заплете опасно около краката му.

— Тоя от алчност ще полети — промърмори под мустак кльощавото човече. Сръднята му беше поминала.

— Ъхъ — смутолеви ратая, все още гузен за предишните си думи и за да замаже съвсем нещата, обърна приказката пак за небесните тайни. — Мен са ми казвали, че накрай света, там дето се допират небето и земята живеели самодивите и змейовете. Там жив човек ни мош иде, само свраките ходели…

— Знам я аз тая самодива дето ти се върти из главата, от горната махала е. — пак се показаха жълтите зъби на дебелака. — Ей, момче, изпила ти е акъла. Като сврака ти го е изпила. Има да патиш… ако не се осъзнаеш. — заключи самодоволно той поглаждайки плешивата си глава.

Ратаят почервеня като косата си. От притеснение беше свалил скъсания си калпак и го мачкаше в големите си ръце. Всички знаеха, че е добродушен и не му държи много влага. Ако не беше така, никой не би се осмелил да му каже някоя дума на криво. Само двуметровият му бой стигаше да запуши и най устатите усти. Кръчмарят дотърча с пиенето. Зацапа с парцала си и без това мръсната маса и тръсна чашите. После ръката му се стрелна като смок-стрелец и измъкна сребърника изпод пръстите на джамбазина. След тия усилия и най-вече успокоен, че е прибрал скъпоценното парче метал на сигурно място кръчмаря отпусна душата си и проговори:

— Чух ви одеве да говорите разни врели некипели. А сега чуйте аз к’во ще ви река. На небето живеят праведниците, на земята живеем ние, а отдолу — грешниците. „Горните“ си опасват пояса на главата, ние на кръста, а на мъртъвците им вързват коленете.

— Как тъй около главата ще си овиват поясите? — рижият момък се беше окопитил — То това… все едно чалма, че имат…

— Право е момчето, — странникът от ъгъла, който цяла нощ беше слушал се намеси — не се вързват с пояси около главите, а ми под мишниците ама на гърба и не с пояс ами с нещо като уркузун.

— Ти пък откъде знаеш? — погледна накриво кръчмаря.

— Амии… знам. — започна странникът, но се затрудни да продължи и замлъкна.

Кльощавият, който беше гаврътнал половината от новото питие, облиза мустаците си, почеса дългата си сплъстена коса и с надебеляващ език додаде:

— Вий чували ли сте, че посреднощ срещу някой големи празници небето се отваряло и душите на умрелите идвали на гости на свойте близки?

— Тъй, тъй срещу Коледа, Богоявление, Гергьовден, Великден или св.Троица. Ма не ’секи път. Трябва небесните камбани да забият и светлина да заблести… — заобяснява дебелака.

— Пу, пу. Пепел ви на езиците — плюна в пазвата си джамбазина, а кръчмаря скришом се прекръсти. Това сякаш предизвика обратен ефект. Някъде зад баира блесна ослепителна светкавица и раздра безоблачното небе. Чу се страшен гръм, тътена от който се умножи от ехото и дълго оглася селото. Кучетата в горната махала лаеха дълго чак до прегракване. Когато небето пак почерня като маслина странникът от крайната маса току до парапета се размърда и стана.