Читать «Сейнджи» онлайн

Елена Павлова

Сейнджи

Почти на края на едно забутано провинциално градче в щата Тексас се намираше складът на „Селинджър и КО“. Едва ли собствениците му знаеха какво съдържат осемте розови контейнера, които приеха за неопределен срок на съхранение преди три години… Но невероятната сделка — половин милион долара — не бе за изпускане.

Осемте контейнера така и останаха да лежат в просторния заден двор, заметнати с овехтяващ и изпъстрящ се с ръждиви петна брезент. Розовата боя постепенно се олющваше, тук-там се виждаше дори увитото в стъклопластово покритие съдържание. Прокапа мътна вода.

Между контейнерите си беше направила удобно леговище една кучка-коли, избягала отнякъде. Тя с часове се търкаляше в чудовищния двуметров райграс по двора, ядеше разнообразните хранителни отпадъци, мъртвите двуглави плъхове и птички. Един ден в леговището се появиха пет малки слепи кученца.

Едното умря на първия ден, никой не разбра защо. То беше странно шестокрако животинче без козина и с празни очни орбити. Още две свършиха седмица по-късно. Те пък имаха твърди вроговени кожи и не можеха да се движат… Може би за това?

Последните две откри чистачът, когато пълзяха упорито към къщата. Едното той премаза с тока на обувката си. То така и не разбра кому пречеше със своите две глави и четири опулени очички… Другото кученце обаче беше грижливо прибрано и после продадено на пазара в неделя — за два долара и чаша уиски.

* * *

Аз съм Сейнджи и живея на ъгъла между Пето и Дванадесето авеню, в красива кокетна къщичка с огромен двор. Аз съм куче… Нелепо звучи, нали? И аз мисля така. Приличам на куче, но не съм. Защото… кажете ми, кучетата мислят ли? Не, нали? А аз, както виждате… Не мога да разбера, защо всички ме взимат за коли! Сигурно защото още не мога да говоря.

Но да си куче е хубаво! Обичам, когато Силвия ме учи да правя разни неща. Силвия има такива нежни ръце! А когато Харви хвърля топка и аз хуквам да я донеса? Толкова е приятно! Харви и Силвия са най-добрите ми приятели… Жалко, че те дори и не подозират кой съм! Когато проговоря, ще кажа първо на тях! Аз искам да бъда човек, искам!

* * *

Аз съм Сейнджи. Аз съм куче и никога няма да бъда човек! На кучетата не им е съдено да бъдат хора, каза Силвия. Толкова ми е мъчно! Тогава сигурно няма и да проговоря? Само това — не!

Аз раста все повече и все повече изпитвам нужда от храна. Не от тази, която ям — тя толкова бавно се смила! Трябва ми чиста биоенергия… Вчера хванах плъх и като го затиснах с лапа, му изпих енергията. Той умря. Защо? Аз не исках! Но той умря, а Силвия ме похвали, че съм го убил! Но аз не искам да убивам! Не съм аз, честна дума!

Днес улових птица и също й взех енергията. Тя също умря. А Силвия каза, че съм извършил престъпление, и ми се разсърди! Нищо не разбирам! Да умре плъх е хубаво, а птица — не. Защо? И кой ги убива, щом не съм аз? Кой?

* * *

Аз съм Сейнджи. Толкова съм гладен, че ми причернява пред очите. От два дни не съм хващал нищичко и никаква биоенергия не съм получавал. Все по-често се питам имат ли хората биоенергия и дали бих могъл да си взема? Защото аз не искам да умра! Почти мога да произнасям името си — казвам „ССС-ейн-джаф“ — и готово! И вече мога да внушавам мисли! И да движа предмети! А това не е всичко — аз ще науча още толкова много! Само да не загина от глад!