Читать «Северна светлина» онлайн - страница 8

— Върви ли работата? — запита Хенри, докато Кора режеше пилето.

— Доста добре. — Дейвид пое разсеяно чинията със съблазнителното съдържание от крилце, брюкселско зеле и картофено пюре, която тя му подаде, огледа я изпитателно за миг и тогава взе небрежно вилицата.

— В редакцията се получи една нова биография на Едуард Фицджералд.

Дейвид повдигна вежди.

— Помислих си, че може да поискаш да я прегледаш — промълви Пейдж, сякаш се оправдаваше.

Дейвид погледна насмешливо към баща си.

— Не ми казвай, че се възхищаваш от Халифа на Източна Англия… от човека, който написа този безценен куплет:

Топката не пита къде да се търколи, А скача там, където сам играчът я изпрати.

Пейдж се поусмихна. Той не обърна внимание на наставническия тон на Дейвид: това не беше нещо повече от поведение, на което той, като класик, който насмалко щеше да завърши Оксфорд с отличие, безсъмнено имаше право. Образованието си, което трябваше да прекъсне внезапно, за да постъпи в редакцията поради болестта на баща му, Хенри бе попълнил с много четене. Но все пак той бе прекарал само две години в Единбургския университет, където Роберт Пейдж, който сам беше следвал там, бе настоял да го изпрати.

— Хайям не е толкова лош — възрази той меко. — Ръскин го е харесвал.

Дейвид направи гримаса и изрече нещо на арабски.

— Ето мнението ми за стария Омар.

— Какво значи това? — запита Кора.

— Не те познавам още достатъчно добре, за да ти го кажа — отговори Дейвид и избухна в такъв необикновен и буен смях, че Хенри отправи към него бърз и смутен поглед. Но, като си спомни ония дни, когато синът му седеше с наведена глава, силно стиснал ръце между коленете, с поглед впит в пода, прикован от ужасна депресия, сега за него беше облекчение да го слуша как се смее. Нощите бяха още по-страшни, безкрайни и без сън, изпълнени с ужаса от неизвестен враг. Участието му във войната не бе необикновено тежко — той се бе сражавал в Крит и при отстъплението бе боледувал от дизентерия — но напрежението бе причинило прекомерна чувствителност, която продължила и през годините прекарани в Оксфорд и бе завършила преди близо година и половина със сериозно нервно разстройство. Невроза за преследване със следи от параноя, бе казал д-р Бард, но Хенри не можа да се съгласи с твърдението на лекаря, че бил забелязал прояви на невротични тенденции у Дейвид още като момче — оскърбително мнение, което насмалко не развали старото им приятелство.

Но сега това нямаше никакво значение. Наблюдавайки повишения дух у Дейвид, Пейдж почувства, че този брак, толкова необикновен и все пак толкова щастлив, го бе спасил. Една случайна среща по брега в Скарбъро, където бе изпратен на трудово лечение и ето че след това плетене на кошници, блед и хилав, той се завърна у дома си все още слаб, но възстановен и с нова вяра в бъдещето. Толкова по-странно, тъй като никога преди той не бе проявявал сериозен интерес към жени, и най-малкото към непросветени, съвсем противоположни на него жени. Но може би именно поради факта че на Кора липсваше образование, бе станало възможно те да се сближат. Потънал в дълбините на мрака, той инстинктивно бе протегнал ръка към най-простото същество близко до него. Какво щастие, че ръката, която хвана, бе тая на Кора.