Читать «Северна светлина» онлайн - страница 5

— Не, Алис — каза той меко. — Аз му отговорих категорично, че никога няма да продам вестника.

След това тя млъкна. Взе отново ръкоделието и продължи да прехвърля в главата си новината. Тъй като все още не знаеше какво точно да мисли за всичко това, тя беше и въодушевена, и недоволна от становището на Хенри. Както винаги израз на нейното недоволство бе продължителното й и упорито мълчание — колкото и странно да бе то за бъбривка като нея. То се проявяваше и в сърдитите погледи, които от време на време отправяше към него, в изражението й на човек, който се е отказал от нещо без да е напълно убеден.

Пейдж се сърдеше на себе си. Опитът би трябвало да го научи колко безполезно бе да открива сърцето си пред Алис. Но някаква незадоволена нужда в природата му го тласкаше към това и все със същия резултат — липса на разбирателство и съгласие, тъй че той оставаше незадоволен и огорчен, подобно на човек, който, мислейки да се освежи в хладка вода, вижда, че се е гмурнал в плитко блато.

Най-после тя запита твърде отсечено:

— Ще отидеш ли утре в Слидън?

— Разбира се… краят на месеца е. Не искаш ли да дойдеш и ти?

Тя поклати глава. Той знаеше, че тя ще откаже. Алис не бе доволна от женитбата на Дейвид; у нея остана смътно чувство на разочарование, последица от незадоволена амбиция, нещо, което тя в интимен кръг наричаше „бедата“. Едно от добрите й качества беше, че винаги бе желала най-доброто за своите деца, а Кора, която по мнението на Хенри имаше нещо много повече, отколкото се изисква от една жена, не отговаряше напълно на онези придирчиви условия, които Алис бе поставяла към съпругата на своя син. Ударът от първата среща, когато Дейвид неочаквано се появи под ръка с непозната млада жена, висока, бледа и малко уплашена, бе преминал, но все още съществуваха трудности и възражения. Особено думата „проста“, макар че никога не се изричаше, се задържаше сякаш с усилие, при което Алис трябваше да прояви целия си такт на благовъзпитана дама. Но сега тя беше толкова раздразнена, и то по вина на Хенри, че внезапно избухна:

— Желая да се опиташ да ги убедиш да идват по-често в града. Да идват на танци, на концерти. Да ги виждат с нас. Хората говорят какво ли не. Съвсем неестествено е да живеят там сред дивотията. Изтръпвам като си представя какво си мислят нашите приятели за всичко това.

Той благоразумно отбегна дължимия отговор.

— Много добре, драга моя — каза той. — Ще им кажа.

II

Следният ден беше ясен и свеж, само няколко облачета изпъстряха синьото небе. Ободряващо време. Въпреки че миналите поколения от рода на Пейдж бяха строго религиозни евангелисти, той не ходеше редовно на черква. И когато жена му и Дороти се запътиха за утринната служба в единадесет часа, той откъсна за Кора няколко ранни цветя от задната част на градината, взе една книга, представена за рецензия, която мислеше, че ще заинтересува Дейвид, и се качи в колата. Като изкара безшумно автомобила от гаража и подкара по тесния път зад къщите, за да не дразни съседите, той все пак не успя да избегне окото на мисис Харботъл, вдовицата на Боб Харботъл, който бе близък приятел на баща му, и старата лейди, запътила се бавно с празнична тържественост към черквата Св. Марк, отговори на поздрава на Хенри с поглед, изпълнен с упрек.