Читать «Свечеряване» онлайн - страница 235

— По-скоро бих искала да чуя ясно обяснение къде са ключовете — каза Елена на Шиничи. Осъзнаваше, че след тази ода няма да успее да изтръгне повече сведения от Мисао. — Честно казано, уморих се, до гуша ми дойде от всичките ви глупости.

Тя забеляза, че отново всички бяха вперили погледи в нея и се досети на какво се дължи това. Самата тя долавяше разлика в гласа си, в стойката си, в начина си на говорене. Но най-важното бе, че вътрешно се чувстваше свободна.

— Ще ти дадем всичко това — продължи Шиничи. — Няма да преместваме ключовете. Ще ги откриеш по това, което вече знаеш или по някакъв друг начин, ако можеш. — Намигна на Елена и се обърна, но се озова срещу една бледа и трепереща Немезида.

Каролайн. През последните няколко минути тя само плачеше, търкаше очи, кършеше ръце… или поне така си мислеше Елена, съдейки по размазания й грим.

— И ти ли? — каза тя на Шиничи. — И ти също?

Шиничи се усмихна лениво.

— Какво аз?

— Хлътнал си по нея. Посвещаваш й песни, даваш й насоки, за да намери Стефан…

— Не са много добри насоки — утешително й обясни Шиничи и отново се усмихна.

Каролайн се опита да го удари, но той улови юмрука й.

— Да не си въобразяваш, че сега ще те пусна? — Гласът й отекна като писък… макар и не чак толкова като оглушителните писъци на Мисао, способни да счупят някой прозорец, но все пак беше страховито вибриращ.

— Зная само, че си тръгваме. — Той погледна към смълчаната Мисао. — Но първо ще свършим още нещо делово. Обаче не с теб.

Елена се напрегна да чуе още нещо, но Каролайн отново се опита да го нападне:

— След всичко, което ми наговори? След всичко това?

Шиничи я измери отгоре до долу с презрителен поглед, с вид, сякаш за пръв път я вижда. Действително изглеждаше искрено озадачен.

— Аз да съм ти казвал нещо? — удиви се той. — Кога сме разговаряли преди снощи вечерта?

Разнесе се писклив кикот. Всички се извърнаха. Мисао се приближи. Кискаше се, затулила уста с ръката си.

— Използвах твоя образ — обясни на брат си, приковала очи към пода като признание за дребно нарушение. — И гласът ти. В огледалото, когато й давах заповедите. Тя се нуждаеше от някого, който да я утеши заради скръбта й по нещастната й любов, след като била отритната. Уверих я, че съм мъж, който е влюбен до уши в нея и че искам да й помогна да си отмъсти на враговете си… но само ако направи няколко дребни неща за мен.

— Като например да разпространява малахи сред малките момичета — отбеляза Деймън мрачно.

Мисао отново се закиска.

— И сред едно–две от момчетата. Зная какво е да чувстваш такъв малах в себе си. Само че въобще не боли. Те просто са там.

— Някога била ли си принуждавана да извършиш нещо, което не желаеш? — сърдито я попита Елена. Усещаше физически как сините й очи искряха прегарящо. — Не се ли досещаше, Мисао, че от това може да боли?

— Значи не си бил ти? — Каролайн, смаяна, все още не можеше да откъсне очи от Шиничи. Тя очевидно не се вписваше в неговия сценарий. — Не си бил ти?