Читать «Светилникът» онлайн - страница 3

Малкият Джофри слизаше бавно и предпазливо, със страхопочитанието, което малките деца изпитват към непознатите къщи. Стълбата беше от излъскан дъб, без пътека. Той прекоси стаята и застана до майка си. Господин Уинбърн се стресна. Докато детето прекосяваше хола, той ясно дочу по стълбата друг чифт стъпки, сякаш някой вървеше след Джофри. Провлечени стъпки и кой знае защо, мъчителни. После сви недоверчиво рамене. „Сигурно е от дъжда“ — помисли си.

— Виждам пандишпанени сладки — отбеляза Джоф с прелестно безучастния вид на човек, който съобщава интересен факт.

Майка му побърза да се съобрази с намека.

— Е, синчето ми, харесва ли ти новият ни дом? — попита тя.

— Много — отговори Джофри с щедро напълнената си уста. — Страшно, страшно много. — След това последно свое твърдение, което очевидно изразяваше най-дълбоко удовлетворение, той потъна в мълчание, загрижен единствено как за възможно най-кратко време да отмъкне пандишпанените сладки от полезрението на присъстващите.

След като преглътна и последната хапка, той се впусна да разправя.

— О! Мами, тук има и таван, Джейн ми каза. Мога ли веднага да отида да го изследвам? Сигурно има и тайна врата. Джейн казва, че няма, ама аз си мисля, че има, и, освен това, сигурно има и водосточни тръби (с лице, озарено от възторг), и аз ще мога да си играя по тях, и — о, мога ли да отида да видя парния котел? Той завъртя последната дума с такова явно удоволствие, че дядо му се засрами, като помисли как с това несравнимо детско възхищение въображението му само допълни картината на горещата вода, която въобще не беше гореща, и последвалите от това тлъсти и многобройни сметки за водопроводчика.

— Утре ще разглеждаме таваните, миличък — каза госпожа Ланкастър. — Я да си донесеш сега мозайката и да построиш една хубава къща или някаква машина.

— Не искам да строя хъща.

— Къща.

— Нито къща, нито кмашина, нито книщо.

— Тогава парен котел — предложи дядото.

Джофри засия.

— С тръби?

— Да, с много тръби.

Джофри хукна радостно да си донесе мозайката.

Дъждът не спираше да вали. Господин Уинбърн се заслуша. Да, сигурно е чул дъжда — но наистина звучеше като стъпки.

Същата нощ той сънува странен сън.

Сънува, че върви през някакъв град, струваше му се голям град. Но това беше детски град: в него нямаше възрастни, само деца, цели тълпи. В съня му те се тълпяха около чужденеца и викаха: „Доведе ли го?“ Той сякаш разбра какво искат да кажат и тъжно поклати глава. Като видяха това, децата се обърнаха и жално се разридаха.

Градът и децата избледняха и той се събуди: намираше се в леглото си, но риданията още звучаха в ушите му. Макар и съвсем буден, той ги чуваше съвсем ясно; и тогава си спомни, че Джофри спи на долния етаж, а тези звуци на детска скръб се носеха отгоре. Седна и запали клечка кибрит. Риданията изчезнаха в същия миг.

Господин Уинбърн не сподели с дъщеря си нито своя сън, нито последвалата го случка. Това не беше в никакъв случай игра на въображението му, убеден беше; и наистина, наскоро след това той отново ги чу, вече през деня. Вятърът виеше в комина, но това си беше отделен звук — ясен, безпогрешен: жални, кратки, сърцераздирателни ридания.