Читать «Светилникът» онлайн - страница 2

Господин Радиш замълча.

— И ъъ така детето умряло от глад — приключи той с глас, с който спокойно би могъл да съобщи, че току-що е започнало да вали.

— Значи се предполага, че духът на детето броди из къщата? — попита госпожа Ланкастър.

— Нищо особено наистина — побърза да я увери господин Радиш. — Досега нищо не е било забелязвано, не е забелязвано, само дето хората разправят, смешно е, разбира се, но знаете ли, те действително разправят, че са чували детето да плаче.

Госпожа Ланкастър пристъпи към входната врата.

— Къщата много ми харесва — каза тя. — За тази цена не бих могла да получа нищо по-добро. Ще размисля и ще ви се обадя.

— Изглежда много приятно, нали, тате?

Госпожа Ланкастър оглеждаше новата си собственост с подчертано одобрение. Шарени килимчета, добре излъскани мебели и множество джунджурийки бяха преобразили напълно мрачния вид на номер 19.

Тя разговаряше със слабоват прегърбен старец с хлътнали рамене и изпито загадъчно лице. Господин Уинбърн не приличаше на дъщеря си; всъщност човек не би могъл да си представи по-голям контраст от този между нейната решителна практичност и неговата замечтана разсеяност.

— Да — отвърна той с усмивка, — никой не би могъл и да сънува, че в къщата има духове.

— Тате, не говори глупости! При това още от първия ден.

Господин Уинбърн се усмихна.

— Много добре, скъпа, значи се разбираме да няма такива неща като духове.

— И моля те — продължи госпожа Ланкастър, — да не си изрекъл и думичка пред Джоф. Без друго има богато въображение.

Джоф беше момченцето на госпожа Ланкастър. Семейството се състоеше от господин Уинбърн, овдовялата му дъщеря и Джофри.

По прозорците бе започнал да потропва дъждът туп-туп, туп-туп.

— Чуй — каза господин Уинбърн. — Не ти ли прилича на нечии малки стъпки?

— Прилича ми на дъжд — каза госпожа Ланкастър с усмивка.

— Но това, е стъпка — извика баща й и се наведе напред, за да чуе по-добре.

Госпожа Ланкастър се разсмя.

Господин Уинбърн също трябваше да се засмее. Пиеха чай в хола и той беше седнал с гръб към стълбата. В един момент се обърна, за да погледне натам.