Читать «Светещата риза» онлайн - страница 2

Докато се карал на въображаемата щерка, старецът закърпил ризата. Тъкмо се канел да я облече, влезли в колибата царските слуги.

— Стой! Не обличай тази риза! Царят ни прати да ни я дадеш.

— Да ви я дам, момчета, защо да не ви я дам. Царят си има толкова ризи, и то все свилени. Аз си имам една-едничка — кълчищна, но щом царят е хвърлил око на нея, нека я вземе. Мене щерка ми друга ще ми изтъче. Ето го стана. Ето го кросното. Ето ги и нищелките. Всичко има момата ми…

— Само момата я няма — казал царският човек с най-дългите уши, с които всичко чувал и затова всичко знаел. Знаел, че старецът няма ни щерка, ни внуци…

Старецът нищо не отвърнал на неговите думи.

Слугите занесли чудната риза на царя. Той заповядал да я сложат на видно място, в голямата зала, дето се събирали болярите. Но тъй като било денем не могли да разберат свети ли ризата, или не свети. Чакали да се стъмни. Причерняло небето. Вън мрак, а в палата още по-голям мрак. Дядовата риза нито свети, нито грее.

Разсърдил се царят. Изпратил бързоходци да доведат в двореца стареца. И този път, като стигнали до колибата, царските слуги чули кавга отвътре.

— Махнете се от главата ми, детища! Ще скъсате нишките. Ще ми разбъркате основата. Няма ли да се махате? Ще обърна дебелия край. На на вас! На̀! На̀! На̀!

— Този старик е полудял. Ще утрепе внучетата си. Влизайте да ги отървем!

Тъй казали слугите, защото те не знаели, че дядото няма внученца. Между тях не бил човекът с най-дългите уши, който всичко знаел. Отворили слугите вратата и що да видят! Седи си старецът на дъсчения стан и тъй силно блъска бърдото, че совалката лети от едната страна до другата.

— Остави тъкането, старче, а тръгвай с нас! Царят те вика.

Не му се отивало на стареца нийде. Бързал да изкара платното. Но нямало що. Тръгнал той. Като се отдалечили от колибата, обърнал се и извикал:

— Бабо, гледай да изтъчеш платното, докле си дойда!

Спогледали се царските слуги учудено. Нямало го оня с най-дългите уши да им каже, че старецът си приказва на въображаеми хора.

Завели дядото в двореца. Царят скочил разгневен от трона.

— Как посмя, старче, да излъжеш мене, царя! Дал си ми една нищо и никаква риза, кълчищна и цялата в кръпки. Тази ли е твоята светеща риза! Казвай де си скрил другата или ще заповядам да те хвърлят в тъмница!

— Нямам друга риза.

— Облечи тогава тази! — заповядал царят, на когото човекът с най-дългите уши прошепнал нещо.

Едва сега забелязали всички, че под връхната си дреха старецът нямал риза. Щом се облякъл, в залата светнало и затъмнило дневната светлина, що прониквала през прозорците.

— Значи, тази нищо и никаква кълчищна риза свети само върху твоя гръб, старче? — извикал царят. — Щом е тъй, ти ще останеш в палата да ми светиш.

— Пусни ме, царю, да си ида за малко! — замолил се старецът. — В къщи съм оставил бабичка, внученца… Трябва да се простя с тях!

Но тъй като човекът с най-дългите уши, който знаел всичко, бил излязъл за малко, нямало кой да каже на царя, че старецът си живее самичък в колибата. Затова царят го пуснал да се прости с близките си.