Читать «Светещата риза» онлайн

Калина Малина

Светещата риза

Живял някога на земята беден старец. Живял си сам-самичък. Нямал си в къщи друга живинка освен няколко бълхици, които не му давали мира. А бъбрив бил този старец и тъй като нямало с кого да разговаря, приказвал си самичък. Но колкото приказлив, толкова и трудолюбив бил. Само че не можел да работи, ако не се кара с някого. Карал се най-напред на себе си, а после на въображаемите си деца и внуци.

— Ха така, дърто! Пери, търкай ризата, да ти дойде умът. Не биваше ли да се ожениш, дорде е време! Сега щеше да си имаш бабичка. Бабичката щеше да те поще. Нито една бълхица нямаше да остави. Ах, ти, глупава дъртешка главо! Виж сега ризата ти на какво прилича. Мръсна. Съдрана. Пък ако си имаше бабичка, щеше да си имаш и синове, и щерки. „Хайде на нивата! — ще им викнеш. — Слънцето откога е изгряло. Ами ти, моме, какво се потриваш още? Грабвай менците и скоро на извора! Ах, вие, мързелановци. Снахо, тебе думам, прибери си дечурлигата да не ми се пречкат в нозете!“

Старецът тъй се унасял в мечти, че започнал да чува детски викове.

— Стойте мирно, детища! — сърдел се той на въображаемите си внуци. — Не викайте, че ще ви опъна ушите!

Но тъй като децата продължавали да викат, той започнал да удря ту с една, ту с друга ръка ризата в коритото: пляс-плюс, пляс-плюс, цапа-цупа! Млъкнете, вампири! Здраво място няма да остане по вас. На̀! На̀! На̀!

Сиромашката риза се гърчела от болки в коритото, обръщала се на гръб, обръщала се на гърди, пъшкала: „Ох, боли, боли, дядо!“ Но дядото не искал и да знае.

Най-после, капнал от умора, той оставял ризата и сядал да си почине. Днес тъй, утре тъй, колкото повече биел старецът бедната кълчищна риза, толкова по-бяла ставала тя, докато започнала да грее като самото слънце и дори по-силно от него, защото греела и нощем. Не ставало нужда старецът да пали газеничето. Ризата тъй светела, че макар старческите очи и да били слаби, можели да различат пшениченото зърно от къклицата. Дето и да отидел старецът, все било светло около него. Затова нощем си сечал в гората дърва, нощем берял коприва и друг треволяк за чорбица.

Разчуло се това вредом и стигнало до ушите на царя.

— Тъй и тъй, господарю — казали слугите, — и най-голямото ти светило не може да се сравни с ризата на този старец. Не свети тя, а грее като самото слънце.

— Веднага да ми донесете тази риза! — заповядал царят.

Отишли слугите в гората. Потропали на вратата в колибата: чук, чук, чук. Никой не се обадил. Потропали още веднъж: чук, чук, чук. Пак никой. Тогава един от слугите, който имал най-дълги уши и чувал най-добре, казал:

— Почакайте! При стареца има някой. Чува се, че говори.

Навел се той, погледнал през цепнатината на вратата и какво да види! Старецът, гол до кръста, шиел нещо бяло и си бърборел:

— Ха така, дърто! Да беше се оженил, нямаше сега да бодеш сухите си пръсти с тази губерка. Бабичката щеше да те кърпи, а ти само ще си пушиш тютюна. Но защо бабичката? Тя не вижда. Как ще вдене конопеното влакно? Нека те кърпи щерка ти. Хайде, моме, какво зяпаш? Дръж иглата! Мушкай бързо! Изваждай отгоре! Изваждай отдолу!