Читать «Сборник "Вещерът" - цялата поредица» онлайн - страница 33

Чудовището издаде звук, който трябваше да е въздишка, но прозвуча като хълцане.

— Следващата — продължи то след малко — се казваше Фене. Дребна, бърза и как чуруликаше — същинско кралче. И изобщо не се страхуваше от мен. Един ден — беше точно годишнината от подстригването ми — се напихме с нея с медовина и… хе-хе. Веднага след това скочих от леглото и изтичах при огледалото. Признавам си, че бях разочарован и подтиснат. Зурлата ми си беше същата, може би само още по-глуповата. А разправят, че в приказките има народна мъдрост! Пукната пара не струва тази мъдрост, Гералт! Е, Фене скоро се постара да забравя за огорченията. Весело беше момичето, казвам ти. Знаеш ли какво измисли? Двамата заедно плашехме неканените гости. Представи си: влиза някой такъв в двора, оглежда се, и изведнъж аз излитам с рев пред него на четири крака, а Фене, съвсем гола, седи на гърба ми и тръби с ловния рог на дядо!

Нивелен се разтресе от смях, зъбите му проблеснаха.

— Фене — продължи той — изкара при мен цяла година, а после се върна при семейството си с голямо допълнително възнаграждение. Смяташе да се ожени за един кръчмар, вдовец.

— Разказвай нататък, Нивелен. Увлекателно е.

— Наистина ли? — попита чудовището и се почеса шумно зад ухото. — Е, добре. Следващата, Примула, беше дъщеря на разорил се рицар. Когато дойде тук, баща й имаше само мършав кон, ръждясала броня и огромни дългове. Беше отвратителен, Гералт, да ти кажа честно. Като купчина тор, пък и вонеше по същия начин. Примула — залагам си едната ръка — очевидно е била зачената когато е бил на война, защото беше доста хубавичка. И у нея не предизвиквах страх, което не беше никак чудно, защото в сравнение с родителя й изглеждах напълно прилично. Тя, както се оказа, беше доста темпераментна, а и аз, вече набрал увереност в себе си, не й отстъпвах. Още след две седмици с Примула вече бяхме в доста близки отношения. Така например, тя обичаше да ме дърпа за ушите и да вика: „Ухапи ме, звяр!“, „Разръфай ме, хищнико!“ и други подобни идиотщини. В почивките бягах до огледалото, но представи си, Гералт, всеки път поглеждах в него с нарастващо безпокойство. Все по-малко тъгувах по предишния си, не толкова здрав облик. Разбираш ли, Гералт, преди това бях непохватен, сега станах мъж отвсякъде. Преди това непрекъснато се разболявах, кашлях и носът ми течеше, сега нищо не ме хваща. А зъбите? Няма да повярваш колко развалени зъба имах. А сега? Мога да прегриза крака на стола. Искаш ли да прегриза крака на стола?

— Не. Не искам.

— Може и да е за добро — раззина уста чудовището. — Госпожицата се забавляваше, когато исках да предизвикам възхищението й, и в замъка останаха съвсем малко здрави столове.

Нивелен зина и езикът му се сви на тръбичка.

— Умори ме това дърдорене, Гералт. Накратко, след това имаше още две — Илка и Венимира. Всичко протичаше до скука еднакво. Отначало страх и студенина, после симпатия, укрепена с малки, но скъпи подаръци, след това — „Хапи ме, изяж ме цялата!“, сетне — таткото се връща, нежното прощаване и все по-забележимото намаляване на съкровището. Реших да прекарвам повече време в самота. Разбира се, отдавна престанах да вярвам, че целувката на момиче ще промени облика ми. И се примирих с това. Нещо повече — стигнах до извода, че така ми е добре и не ми трябват никакви промени.