Читать «Сборник "Вещерът" - цялата поредица» онлайн - страница 31

— Тогава бях млад — продължи Нивелен, — същинско сукалче, така че момчетата от дружината веднага ме оседлаха. Командвах ги, както можеш да се досетиш, не повече, отколкото тлъсто прасе може да командва вълча глутница. Скоро започнахме да правим неща, които татко, ако беше жив, никога не би позволил. Ще ти спестя подробностите, веднага преминавам към същественото. Веднъж отидохме чак до Галибол, край Мирт, и ограбихме един храм. Отгоре на всичко там имаше и една млада жрица.

— Какъв храм беше това, Нивелен?

— Дявол го знае, Гералт. Но си личеше, че не е добър храм. Спомням си, на олтара лежаха черепи и кости, гореше зелен огън. Вонеше ужасно. Но по същество. Момчетата хванаха жрицата, скъсаха й дрехите и казаха, че трябва да възмъжея. И аз, глупавият сополанко, възмъжах. По време на възмъжаването жрицата ми плю в устата и извика нещо.

— Какво?

— Че съм чудовище в човешка кожа, че ще бъда чудовище в чудовищна кожа, нещо за любовта, за кръвта, не помня. Камата, една такава мъничка, беше скрита вероятно в косите й. Тя се самоуби и тогава… Как бягахме оттам, Гералт, за малко да уморим конете. Не беше добър този храм.

— Разказвай по-нататък.

— После стана така, както каза жрицата. След няколко дни се събуждам сутринта, а прислугата и всеки, който ме види — крещи и бяга. Като се видях в огледалото… Разбираш ли, Гералт, паникьосах се, май имах някакъв пристъп, спомням си всичко като в мъгла. Накратко казано — имаше трупове. Няколко. Използвах всичко, което ми попадна, изведнъж бях станал много силен. А замъкът помагаше както може — хлопаха врати, във въздуха летеше покъщнина, бушуваше огън. Всички бягаха в паника: леля, братовчедка, момчетата от дружината, дори кучетата бягаха с подвити опашки. Избяга и котката ми Лакомка. От страх дори папагалът на леля получи удар. Скоро останах сам — ревящ, виещ, буйстващ и разбиващ каквото ми попадне, главно огледала.

Нивелен замълча, въздъхна и подсмръкна.

— Когато пристъпът отмина — продължи той малко по-късно, — вече беше късно да се направи каквото и да било. Останах сам. Не можех да обясня на никого, че се е изменила само външността ми, че макар и в ужасен облик аз съм само глупаво момче, ридаещо в празен замък над телата на слугите си. После дойде ужасният страх, че ще се върнат и ще ме пребият до смърт, преди да успея да обясня. Но никой не се върна.

Чудовището замълча и изтри носа си с ръкав.

— Не искам да се връщам към тези първи месеци, Гералт, дори сега тръпки ме побиват, като си спомня. Но по същество: стоях дълго, много дълго в замъка, притихнал като мишле зад метлата, без да си подавам носа навън. Ако някой се появеше — а това се случваше рядко, — не излизах, просто нареждах на замъка да хлопне няколко пъти капаците на прозорците или крещях във водосточната тръба. Обикновено това беше достатъчно гостът да вдигне след себе си голям облак прах. Така беше до деня, в който на разсъмване погледнах през прозореца и какво да видя? Някакъв дебелак реже рози от храста на леля ми. А трябва да ти кажа, че тези цветя не са какви да е, това са сини рози от Назаир, семената ги е донесъл още дядо ми. Обзе ме ярост, изскочих на двора. Дебелакът, след като му се върна гласът, изгубен при появата ми, започна да пищи, че искал само няколко цветенца за дъщеря си, молеше ме да го пощадя, пожелаваше ми живот и здраве. Вече се готвех да го изхвърля през портата, когато ми просветна, спомних си приказките, които ми разказваше някога Денка, дойката ми, старата дебелана. Проклятие, помислих си, май хубавите девойки превръщат жабите в принцове или беше обратното, може би… Може би в тази приказка има зрънце истина, някакъв шанс… Подскочих на два сажена височина, изревах така, че лозата се откъсна от стената, и изкрещях: „Дъщерята или живота!“ — нищо по-добро не ми хрумна. Търговецът — а това беше търговец — се обля в сълзи, а после призна, че дъщеричката му е на осем години. Какво, смешно ли ти е?